Руската армия освободи Мариупол през май 2022 г., а Луганск, столицата на ЛНР, беше в състояние на гражданска война от 2014 година. Руската журналистка Анастасия Миронова посещава тези два града в Донбас и в своя статия за „360“ разказва за това как оставането на Мариупол в състава на Украйна с осем години повече от Луганск повлия на града и какво чудовищно престъпление са извършили Киевските режими срещу руските хора в руските Южна и Източна Украйна след разпадането на Съветския съюз. Снимките са от оригиналната статия. Видеата от Мариупол са добавени от нас.

ВИЖ ВИДЕОТО:

Следва разказът от първо лице:

Миналата седмица прекарах в Донбас. Четири дни в Мариупол и четири в Луганск.

Хората ходят по различни причини в ЛНР и ДНР, но аз винаги съм искала да видя в какво състояние тези нови региони на Русия идват при нас. Струваше ми се, че именно в това ще намеря отговора на основния за мен въпрос: какво се случи там? Знаем, разбира се, какво конкретно стана. Етнически и политически конфликт, отказ на южните и източните региони на Украйна да признаят преврата в Киев, насилствена украинизация, нежелание да се тръгне по западния курс – това всички го разбрахме.

Но коя е главната причина? Още през 2014 г. пътувах до Крим – за да видя и изследвам в какво състояние той се връща в Русия.

Отдавна исках да ида в Донбас, но, честно казано, се страхувах. Много жени се страхуват – имаме деца. А и като цяло не обичам излишно да се заигравам с военни конфликти. Затова сега, когато там вече е по-спокойно, се приготвих и тръгнах.

Веднага ще кажа, че пътувах сама и изцяло на собствени разноски. Сама си купих билети, сама си наех квартира, сама си платих всичко.

Мен, за разлика от много журналисти и блогъри, никой не ме е водил там, никой не ме е хранил и поил. Това беше принципно мое решение – да тръгна самостоятелно, на свои разноски, за да не се съобразявам с ничия друга гледна точка, освен с моята и с нищо да не съм задължена на никого.

Мариупол

Много исках да разбера какво се е случило глобално, какво се взриви през 2014 г., та хората с голи ръце да се изправят срещу автомати и танкове. Защото преди появата на организирано опълчение, в първите месеци на „руската пролет“ в Донбас, Харков, Запорожие и Одеса, градовете нямаха оръжие. После, разбира се, след месец на обстрели, местните власти отвориха оръжейните складове и казармите – и се снабдиха.

Разказаха ми, как край въстаналия невъоръжен Луганск с дни и седмици украинците не са сменяли бойните си позиции: стояли в полетата край града, разполагали танкове, гаубици, откривали огън, закусвали, дремвали и после отново стреляли – градът нямал с какво да отговори, така че украинците не се страхували от нищо.

Луганск

Защо, за какво търпяха хората?

Пристигайки тук, разбрах всичко. Срещу останалите в източните региони на Украйна руски хора, а и честно казано в цяла Украйна, през 1991 г. е било извършено огромно престъпление: били са оставени в миналото.

Не просто са ги захвърлили някъде там, по пътя, а са ги потопили в миналото. Обрекли са ги да останат там и да потънат в мизерия – само заради амбициите на новата изкуствена държава Украйна, която не е нищо повече от представител на интересите на тясна група олигарси, които са гледали на предадените им изконно руски и най-богати територии като на фуражна база.

През 1991 г. хората там бяха захвърлени за фураж. Хранили са се със собствения си живот.

Пътуваш из богатия някога Донбас, виждаш в какво състояние е той и разбираш, че в продължение на десетки години животът на хората е бил изяден. Просто са били издоени, изстискани, изцедени. Цели поколения са били обречени на изоставяне, което тук (пиша този текст в Луганск) се забелязва във всичко. При все че след 2014 г., извън контрола на Украйна, Луганск съществено се е изравнил с настоящето. Хората изглеждат и се държат примерно като в провинциална Русия. Да, има повече жени с надути устни и дълги нокти. Повече силна музика в колите. Хората имат по-лоши зъби, кожа, облечени са не толкова съвременно, но трябва да се вземат предвид годините на войната.

Ходиш и виждаш какво е било направено през последните десет години и какво е останало от епохата преди войната. И точно това, предвоенното, извиква сълзи. Някакви бараки, бедняшки квартали, смешни тенекиени търговски центрове. Занемарени фасади. Груби нрави.

В Мариупол довоенната разруха прелива зад всеки ъгъл, непокътната от снаряди, незасегната от куршуми. Осеяната с развалини брегова линия. Буквално разлагащи се къщи, огради от строителни отпадъци – и това е там, където няма и следа от боеве.

Ако се махнат тези следи, останалото е непокътнато – всичко изглежда като от началото на 2000-те години. По-точно, инфраструктурата е от 90-те, а хората са като отпреди поне 20 години. Изражението на лицата, поведението, маниерите, ценностите – всичко това е оттам.

Мариупол

И това е престъпление. Това е изяден живот.

Ние в Русия се развивахме. Разбира се, че има още какво да се желае, но се развивахме с нелоши темпове. При нас вече няма такива неща. Няма повсеместно крадене, няма недоверие. При нас туристите напускат почасови апартаменти на Невски проспект за по 50 хиляди рубли на ден и просто пускат ключа в пощенската кутия, докато тук наемодателят идва в седем сутринта да провери апартамента, в който най-ценното нещо е залепена с изолирбанд счупена ютия. В автобуса чантите се държат отпред.

Мариупол

От фоайето на Музея на освобождението в Луганск откраднали врящ самовар и го изнесли на ръце. В прекрасния парк „Млада гвардия“, където има много, невиждани от мен дори и в стара Русия тренажори, пред мен откраднаха якето и ботите на едно дете, докато то тренираше.

В Мариупол майки с колички влизат в магазина за алкохол и после отиват да пият алкохолни коктейли, клекнали върху разбитите железопътни релси. Навсякъде – хора с тонколони на рамо. Не младежи, възрастни.

Псувни. Баба разговаря с внучката си с псувни, 50-годишни съпрузи помежду си – също.

И у нас се чува на улицата отвреме-навреме по някоя псувня, но… не и в такъв апокалиптичен мащаб. В Мариупол прегърбена бабичка разказва на петдесетгодишната си дъщеря, че ѝ е омръзнало от спам съобщенията: оплаква се само с псувни, докато се разхождат из оживения парк.

В Мариупол изхвърлят боклука през балкона. Плюят на улицата и оставят навсякъде фасове. Пушат много. Асфалт има само там, където Русия е успяла да го положи през последните 1.5 години – на останалите места има разбити бетонни плочи или асфалт от брежнево време, от който са останали само следи. Изражението на хорските лица е на подозрение. Така гледаха хората в нашите провинции през 90-те, когато бяха свикнали с мисълта, че всеки иска да ги излъже.

Но в Мариупол има в пъти повече хора, на чиито лица е изписано очакването, че всеки момент някой ще им скрои някакъв номер. И този номер е много по-силно затворен в миналото. Стана ми интересно защо. Понеже в Мариупол преди 2014 г. имаше много повече руснаци и рускоезични, отколкото в Луганск.

Извлечение от 2001 г.: Луганск – 13,7% украиноезични, 29,97% украинци. Мариупол – 9,87% украиноезични, 18,68% украинци. Но сега Луганск много повече прилича на съвременен руски град, в който „х“-кането и южноруския говор се срещат по-рядко, отколкото в Белгород.

Луганск

Защо е така? Защо в Мариупол много хора имат праисторически вид на украинци с буум-боксове на рамо и шишета под прозорците, а в Луганск е чисто и говорят на книжовен руски език? И личи, че градът е обгрижен не през последните две години.

Отговорът е прост: Украйна беше в Мариупол с осем години повече. За това време в града са пристигнали около 100 хиляди украинци, които не са пожелали да живеят в ДНР и са поискали да градят украиноезична държава.

Това са били хора основно от селата и малките градове в Донбас. Осем години са живели в среда на агресивна украинизация: преминаване на мова (пренебрежително название на украинския език – б. пр.), безконечни празници на нацията, ходене в носии, хора с венци на главите. „Азов“ се завръща в Мариупол и дефакто го управлява, води се мощна пропаганда на украинството и се набират бойци за украинската Национална гвардия. Освен това не е правено нищо повече, съдейки по състоянието на пътищата, сградите, мрежите…

Мариупол

През същото това време Луганск е в условията на осем годишна вяло течаща гражданска война и безвластие.

И при това в града са се правели цветни лехи, ремонтирани са фасади, изградени са пътища. В Луганск дори дърветата са подкастрени, и то не вчера. Градът е чист! По ниво на благоустройство, разбира се, отстъпва на руските градове, а по изобилие на кичозна улична реклама ги изпреварва.

Но като цяло, по състояние на фасадите, тротоарите, парковете, количеството нови сгради и наличието на стилни магазини и кафенета Луганск може да бъде отнесен стабилно към средните руски областни центрове. Макар че градът е преживял обстрели и даже бомбардировки и осем години е бил в състояние на гражданска война.

Луганск

В Мариупол сякаш през всичките тези осем години не се е правило нищо. Страшна е разрухата, и тя е отпреди войната. Мариупол изглежда подтискащо.

Градът не е целият разрушен. Аз например си наех апартамент на улица „Карпинска“ – по сградите около мен нямаше ни следа от обстрели. С изключение на счупените стъкла. Но всички тези сгради изглеждат чудовищно. Мръсотия, запустялост.

За 8 години без Украйна Луганск е станал нормален град, в който въпреки липсата на архитектурни забележителности и близостта му до фронта е приятно да се разхождаш. Мариупол е запуснат и жалък. Хората там са хранили с плътта си украинската държавна машина в продължение на едни излишни осем години. Бедността е повсеместна и наследствена.

Най-много бие на очи обаче изоставането. Някакво шокиращо изоставане във всичко. Обличат се смешно, изглеждат старомодно, не четат, а дори и четящите не знаят нови книги, нови филми.

ВИЖ ВИДЕОТО:

След като посетих Мариупол, разбрах защо въстана Донбас. Нещичко поназнайвах и тогава, през 2014 година. Но едва сега окончателно си изясних кой е бил решаващият тласък. Просто хората, разпознавайки, че сега е момента, са решили с всички сили, със смъртен риск да се изтръгнат и да се отделят от миналото. Да избягат от невъзможните за живот условия, създадени им от Киев, от живот, в който са обречени на културно, морално-нравствено, битово изоставане. Където са предвидени за фураж за изкуствената държава и нейния раздут националистически украинстващ елит.

При етническите руснаци в Донбас, Харков, Запорожие, Николаев… към това желание се е прибавила и убедената вяра в правото им по кръв: те са пътували в Русия, видели са как всички ние живеем и се развиваме. И не са разбирали: ние сме еднакви, и тук и там – от двете страни на границата сме все руснаци, всички говорим на един език – защо едните имат нови пътища и комфортна среда, а другите – нищета и застой?

Мариупол

Това е важен фактор: правото по кръв. Не слушайте хора, които казват, че едва ли не националността е отменена. Нищо подобно.

В Донбас това се вижда отчетливо – хората тук знаеха, че са руснаци и затова имат шанс, ако проявят решителност и героизъм да получат друга съдба, същата като на руснаците в Русия. Повтарям, и при нас в Русия има какво още да се желае, но съвсем не живеем в нищета и съвсем не ядем варена ряпа сред развалини.

Сградата на новооткрия многопрофилен медицински център на Федералната медико-биологическа агенция в Мариупол

А Украйна живя именно така. И на онези в Ивано-Франковск (град в Западна Украйна – б.пр.) им е омръзнало да живеят така: да ходят в Европа като гастарбайтери, да доставят на арабския свят проститутки и да се гордеят, че могат да си купят нутела. Само дето тези от Ивано-Франковск няма къде да отидат. Няма от кого да поискат помощ, за да имат и най-малък шанс за успех. Нямат си роден брат, който да те вземе и да те измъкне от тази черна дупка.

Донбас обаче имаше. Донбас рискува. Когато хора без оръжие застанат само с телата си срещу танкове, значи е дошъл краят. Търпение няма.

В Мариупол разбрах защо са застанали срещу танковете. Не са искали да стоят до 2022 г. в това състояние, в което руската армия завари Мариупол.

Ако аз бях живяла така, и на мен щеше да ми свърши търпението. Нищета и някакво безчовечно изоставане във всичко. Живееш и продължаваш да се самосъжаляваш. Да, разбира се, че в Африка или Пакистан живеят още по-лошо. Но те са африканци и пакистанци. А тук са руснаци. Същите като нас. И не може да се разбере по какви причини и на какво основание в тези най-богати на природни ресурси и земя, а някога и на икономика, райони на Украйна, на цели поколения киевските власти са отнели живота и правото на развитие. И това, макар и в по-малка степен, важи за цяла Украйна.

Това е, което всъщност се е случило там. След разпадането на Съветския съюз всички жители на Украйна станаха жертва на чудовищно престъпление: захвърлиха ги в миналото.

Част от тях намериха в себе си сили и с цената на много кръв се измъкнаха от тази яма. Другите останаха да хранят с живота си, със силите си, с бъдещето си абсурдното държавно чудовище, което се роди под носа на отслабената тогава Русия.

Автор: Анастасия Миронов, 360tv.ru