Намерението на премиера да заменим руския тръбопроводен газ с американски втечнен е повече идеология, отколкото икономика. А икономиката има гадния навик да си връща с по-високи сметки и по-нисък стандарт на живот

Росен Желязков отиде в САЩ и гордо обяви, че България скоро ще прекрати работата на „Балкански поток“ и ще премине към американски втечнен газ.

Браво! Имаме премиер, който не страда от липса на смелост, но детайлите му се губят.

Какво точно ще спрем: Транзита на руски газ? Доставките за България? Или и двете?

За Желязков важното е да звучи добре пред вашингтонските домакини. Но политическият сигнал е ясен: лоялност към евроатлантическата линия и категорично „не“ на руската енергийна зависимост.

Икономическата аритметика е друга. LNG не е магическа отвара, която тече от океана право в кухненската печка. Това е сложна логистика, която изглежда така: втечняване в САЩ, транспортиране през океана с танкери, разтоварване в терминали (които България няма), регазификация, после пак транспорт по тръби…

Всяка от тези стъпки струва пари. Много пари!

В случая няма „изгодни условия“ за България, има „изгодни условия“ за продавача.

И тук идва саркастичният момент: в Ню Йорк премиерът заяви, че „цялото потребление на България вече се покривало от втечнен газ“…

Само че терминалът в Александруполис тепърва набира скорост, капацитетът в Ревитуса е ограничен, а България няма свой собствен терминал.

Ще прозвучи еретично, даже антиатлантически,  но трябва да се изрече – зависимостта от Русия ще заменим със зависимост от гръцките и турските регазификационни  мощности.

Спираме тръбата, пускаме танкерите – и от евтина зависимост вървим към скъпа независимост. Сиреч, постигаме диверсификация, но на по- висока цена.

А какво става с транзита, ако заканата на Желязков се реализира?

Ако спрем „Балкански поток“, България ще губи милиони от транзитни такси.  Според няколко независими източника приходите на „Булгартрансгаз“ от тръбопровода през 2024 са 271 милиона евро.  От тях 245 милиона са от дългосрочен договор с руската страна, а останалите – 26 милиона, от свободен капацитет.

Да отпишеш половин милиард лева годишно, за да угодиш на Големия брат, звучи абсурдно, да не кажа налудничаво.

Най-голямата ирония е в премиерското обещание, че LNG е „по-надежден“ и „по-евтин“. Обаче този „евтин“ газ не идва по магистрала с две платна, а от глобален пазар, където Азия и Западна Европа плащат повече и изсмукват наличните товари.   

Ако зимата е тежка, ако Китай реши да купува масирано, ако Суецкият канал пак блокира, танкерите просто няма да дойдат. Така енергийната ни независимост се превръща в зависимост от капризите на международния пазар и спекулантите на LNG – борсите.

Газовото изявление на Желязков звучи прекрасно на щатски дипломатически прием: България е решителна, твърда и готова да обърне гръб на Москва!

Но зад красивите му думи стои неприятна сметка – за индустрията, за топлофикациите, за домакинствата газът ще поскъпне, конкурентоспособността ще падне, сметките ще растат.

Намерението да заменим руския тръбопроводен газ с американски втечнен е повече идеология, отколкото икономика. А икономиката има гадния навик да си връща с по-високи сметки и по-нисък стандарт на живот.

Политическата ни класа постоянно твърди, че „независимостта си има цена“. Въпросът е защо винаги я плащаме Ние, а не те?

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: