Автор: проф. Фабио Виги

Фигурата на Врага е може би най-ценният актив на разпадащия се Запад. Помислете само за неотдавнашните чествания на 80-годишнината от Деня Д, които с любезното съдействие на вездесъщия Володимир Зеленски (който няколко дни по-късно се появи на срещата на Г-7 в Италия, а след това и на фалшивата „мирна среща на върха“ в Швейцария)[i] бяха превърнати в поредната реклама срещу Русия – която в борбата срещу нацизма, подкрепена от Украйна, пожертва около 27 милиона души (като СССР). Преоблечена като Нормандия, Украйна отново беше осветена като онтологична граница в борбата на Доброто срещу Злото. Въпросът, върху който трябва да се разсъждава тук, е причинно-следствената връзка между една паникьосана империя, която се колебае на ръба на банкрута, и призоваването на Враг, с когото трябва да се воюва, в този конкретен случай, до последния украинец (и в ущърб на европейските васали).

Така че нека се изправим очи в очи с реалността, вместо да се фиксираме върху нейните „политически актьори“. Руската дезинформация, както ни се казва, е навсякъде. Но какво да кажем за западната дезинформация? Нито една основна медия не ни казва, че след новите санкции и решението на Г-7 да използва замразените руски активи за финансиране на нов пакет от 50 млрд. долара за Украйна рублата всъщност е поскъпнала спрямо долара. Защо руската валута укрепва? Не ни ли казваха месеци наред, че санкциите ще превърнат рублата в тоалетна хартия, която след това ще свали Путин в стил Чаушеску? Всъщност как така руската икономика расте с повече от 3%? И защо „Файненшъл таймс“ се чувства длъжен да съобщи, че през май тази година за Европа е изнесен повече руски газ, отколкото американски втечнен газ (LNG)? Случайно ли е, че след това „разкритие“ 14-ият пакет от санкции на ЕС срещу Русия за първи път включваше и газ – като по този начин нанесе последния удар върху европейското промишлено производство? Също така, защо не сме информирани, че през 2024 г. предстои да падежират дългови ценни книжа на САЩ на стойност приблизително 10 трилиона долара? Все още ли не е ясно, че зад манихейските медийни разкази, с които ни хранят, Западът е въвлечен във вътрешна борба за оцеляване, която като такава се нуждае от жертвени агнета?

В наши дни всичко може да влезе в новините, освен това, което би разкрило, че матрицата вече не е „устойчива“. Това, разбира се, не означава, че светът ще падне от оста си още утре. По-скоро, по-трезво казано, това означава, че западните икономики ще продължат надпреварата си към дъното, докато инфлацията се покачва. Инфлацията вече е не само структурна, но и служи за намаляване на разходите за рефинансиране на постоянно нарастващото цунами от дългове, което подкопава „устойчивостта“ на финансовата къща от карти. Накратко, икономически модел, който процъфтява чрез изкуствена парична експанзия и безкрайна секюритизация на дългове – модел на капитализъм в напреднал стадий на разпад – може само да се опита да извлече полза от спонтанно предизвиканата от него девалвация на валутата. Независимо от това какво мислим за Русия, Китай и други капиталистически автокрации, можем ли наистина да обвиняваме нарастващия брой страни от Глобалния юг, които бързат да се присъединят към алианса БРИКС? В края на краищата, тези страни се стремят да избягат от икономическия задушаващ контрол, наложен от зависимостта им от щатския долар, която продължава вече десетилетия.

Доминацията на западния финансов сектор наложи модел на „разрушително съзидание“, а не на „съзидателно разрушение“ (както е известно от теорията на Йозеф Шумпетер). “ Съзиданието“ тук се отнася до експанзията с ливъридж на спекулативния капитал, задвижван от деривати, което налага изоставянето на традиционната рамка на либерално-демократичните ценности, предназначени да защитават индустриалния капитализъм. Това означава, че западните елити (0,1%) управляват терминалната криза на капитала, като стоварват последствията от нея върху все по-обедняващите маси, които освен това се „разсейват“ от непрестанни есхатологични шумотевици: катастрофични сценарии, произлизащи от „лошото поведение“ на външен Враг (вирус, Русия, Иран, Китай, климатични промени и т.н.). И така, какво всъщност означава „устойчивост“? Едно е ясно: тя няма никаква връзка със 17-те цели на ООН за „устойчиво развитие“ (преодоляване на бедността и глада, увеличаване на здравето и благосъстоянието, борба с изменението на климата, равенство между половете и т.н.) – те, за съжаление, са само примамки. „Устойчивото развитие“ се отнася до елитарен икономически модел, който тласка Уолстрийт към рекордно високи нива, докато принуждава обикновените хора да плащат за тези постижения чрез реално икономическо свиване и намаляване на покупателната способност. Въпросът тогава е: щастливи ли сме да поемем удара, за да защитим богатството на свръхбогатите и тяхната зловеща идея за „най-добрия от възможните светове“?

Зловеща идея като „устойчив неофеодален капитализъм“ изисква зловещи (и често фарсови) церемонии. След десетилетия на стабилен упадък западните „напреднали“ икономики сега ускорено се приближават към колапс и едновременно с това се борят с комплекс за заблуда за всемогъщество, който експлоатира заплахата от неизразими екзогенни Врагове. В продължение на около три десетилетия след Втората световна война капиталистическата матрица функционираше, като подмамваше производителите на свръхстойност чрез моркова на социалната мобилност и консуматорството, а при необходимост използваше и насилие. Тогава беше почти безпроблемно да се преструваш на добър, демократичен и либерален. Хореографията, която прикриваше колективния затвор, все още беше правдоподобна, почти реалистична, дори привлекателна. Кървавите петна по стените се заличаваха с мазки боя, наречени „прогрес“, „демокрация“, „растеж“. Накратко, капиталът и неговите бюрократи успяха да възпроизведат стремежите на западните маси, които те също експлоатираха, или още по-лошо, които упорито ограбваха в различни региони на „Третия свят“.

Но сега вече партито е приключило. Най-мощната социална илюзия в съвременната история заблуждава само заблудените и всички онези, които вярват, че все още могат да печелят от една остаряла система. Тъй като американската мечта бавно се превръща в кошмар и за средната класа, единствената реалистична възможност, която остава, е да се обърне гръб на цели популации: пропаганда, цензура, ескалация на войната, ежедневно прилагане на катастрофални сценарии, етническо прочистване, дори връщане на политическото насилие срещу неутралните. Това, разбира се, е автопилотът на един социално-икономически дискурс, който потиска разрушителната си лудост, като превръща всяка визия за бъдещето – следователно за възможното – във визия за терор. Логиката на действие е колкото хитра, толкова и отчаяна. Есхатологичното ядро на финансовата симулация на растеж, задвижвана от алгоритми за квантово машинно обучение, която принуждава цели общества да изпаднат в стагнация, първо се дезавуира, а след това се освобождава на геополитическата сцена. Комбинацията от ускоряващи се финансови метастази и депресивна социална инерция сега стабилно се компенсира от заплахата от екзогенни катастрофи.

Амин Самман и Стефано Сгамбати отбелязват, че „сегашната финансова система функционира на основата на „подвижен апокалипсис“, като постоянно планира и отлага милиони крайни точки, около които са организирани животът и препитанието“. По-точно:

„Финансиализацията на капитализма по този начин установява есхатологията в сърцето на всекидневния живот, обвързвайки съвременния субект с целите на финансите чрез безкрайното циркулиране и увеличаване на дълга. Всички ние живеем под сянката на финансовия есхатон, независимо от това как сме включени във финансовата машина, и резултатът е прехвърляне върху задлъжнялостта на целия психологически заряд, който преди това е бил запазен за края на историята“[ii].

Този проницателен аргумент би могъл да бъде доразвит чрез следната констатация: доколкото става все по-крехка и неуправляема само от финансова гледна точка, апокалиптичната заплаха, която преследва „лихварската икономика“ на Запада, сега се разгръща директно като био- или геополитическо оръжие. Това изважда наяве потисканото съдържание на тезата на Франсис Фукуяма за „края на историята“, тъй като известното му твърдение, че западната либерална демокрация е последната форма на човешко управление, се сбъдва в продължаващия срив на бъдещето в клаустрофобичното настояще, попаднало в капана на насилствената динамика на дълга и непрекъснатата заплаха от глобални бедствия. По този начин финансовият есхатон се превръща в дискурс на експлицитно изразено социално и геополитическо последно време. С постоянното и целенасочено насърчаване на военни театри като руско-украинския конфликт и палестинския геноцид есхатологичното измерение, вписано в либидната икономика на ливъридж, се прелива в това, което нарекох „спешен капитализъм“ или „либидна икономика на апокалипсиса“.

Изключително важно е да се повтори, че обезсилването на бъдещето, което ни обвързва с депресивен презентизъм (като същевременно заличава следите от миналото), произлиза от терминалната криза на капитала, представена най-добре от неосъществения характер на парите в нашата хиперфинансова вселена. Тъй като реалната стойност на капитала намалява, намалява и способността му да възпроизвежда нашите общества. Паричният капитал сега се превръща в нищо на саморефлексивната перформативност, в безкрайната циркулация на превъртян дълг, който напразно се опитва да скрие собствената си празнота – де факто не постига нищо друго, освен собственото си разрастване. В епохата на финансовия капитализъм парите се създават ex nihilo като електронни байтове на компютърните екрани на банките и колкото по-бързо циркулират като дълг, толкова повече разкриват своята разрушителна съдба. Макар че дълговете не би трябвало да се уреждат, а вместо това да се пакетират и инвестират като активи в потенциално безкраен цикъл,[iii] в действителност тяхното разпространение е изложено на нарастваща системна нестабилност – ето защо, твърдя аз, финансовият ешатон трябва да насърчава страха от Армагедон, като поражда конфликти и извънредни ситуации, които трябва да се възприемат като част от апокалиптична съдба, лишена от изкупление. Основната характеристика на съвременната Власт е един вид тоталитарно управление, основано на въоръжаването с оръжие на предстоящата гибел.

В основата на този процес е зависимостта от токсичния фетиш на спекулативния балон: трилиони (квадрилиони, ако броим дериватите) неосъществени пари, които се въртят над главите ни със скоростта на светлината. Виртуализацията на икономиката – паричен капитал, който се умножава, без да се остойностява, т.е. без да преминава през живите тела на работниците, произвеждащи стоки – сега генерира ужасяваща „възвръщаемост в реалността“. Ето защо не е изненадващо, че западният капитализъм, който поради напредналата си финансова структура пръв преживява имплозия, все повече прилича на пияница, който търси бой. Това донякъде е неизбежно, тъй като е трудно да се разбере, че една империя се разделя мирно с идолите, които са белязали нейната история.

Обикновено вътрешните противоречия на нашето хиперфинансово съзвездие се разтоварват върху фигурата на външен Враг, който се насочва към невинни жертви и следователно трябва (или, в случая с Русия, трябва) да бъде превъзпитан с бомби. В миналото беше достатъчно да се раздухат пламъците на съществуващ конфликт. Такъв беше случаят например в бивша Югославия, когато саудитците тайно финансираха операция за доставка на оръжия на босненското правителство на стойност 300 млн. долара (от 1993 г.), с мълчаливото съдействие на САЩ и в пряко нарушение на ембаргото на ООН, което самият Вашингтон се беше ангажирал да прилага. Това проправи пътя за престъпните бомбардировки на НАТО над Сърбия. Както Джефри Сакс обобщи в едно скорошно интервю: През 1999 г. бомбардирахме Белград [без разрешение на ООН] в продължение на 78 дни, като целта на това беше да сломим Сърбия чрез създаването на нова държава – Косово, където сега имаме най-голямата военна база на НАТО в Югоизточна Европа (Бондстийл).

Но сега, когато глобализационният проект, в центъра на който са САЩ, е на път да отпадне, сме свидетели на привидно неудържимо ускоряване на сляпата враждебност. Господарят на НАТО инструктира европейските кучета да лаят по-силно по врага. А последните, хванати във възел от древни ревности, не намират нищо по-добро от това да се състезават помежду си за Уорхоловите петнадесет минути геополитическа слава. В края на краищата това е ролята, отредена на подчинените: да се жертват доброволно за Императора. Подобна безразсъдна стратегия обаче ще се окаже също толкова контрапродуктивна, колкото и наказателните санкции, които като бумеранг удариха Европа по главата. Към това се добавя и неотдавнашното решение на Европейската централна банка да намали лихвените проценти (като същевременно повиши прогнозите за инфлацията!), което изглежда е поредната жертва, целяща да забави спукването на балона на американския фондов пазар. Този ход – девалвация на еврото с 0,25 % – няма друга цел, освен да пренасочи капиталите към американския пазар. Между другото, дори агенция Bloomberg подчерта, че широчината на финансовия пазар в САЩ, измерена чрез съотношението между нарастващите и намаляващите акции в даден индекс, е достигнала най-ниската си точка от 2009 г. насам и се поддържа единствено от технологичния сектор (основно Nvidia).

Въпреки това Западът продължава да избягва самоанализа, като нарича Другия чисто зло. Макар че крайната криза на капиталистическата цивилизация е наистина глобална и на геополитическата шахматна дъска не се вижда еманципиращ модел, също така е очевидно, че днешните антируски настроения произтичат от консолидирана идеологическа рамка. Погледнато от Запад, руснаците винаги са били низша раса, варвари, кръвно свързани с монголите и следователно с коварен характер, с „азиатски характеристики“. Не е изненадващо, че подобни настроения винаги са били основно оръжие в геополитическия арсенал на Запада. Независимо дали са царисти, социалисти или капиталисти от ново поколение, руснаците постоянно са били представяни като недоразвити тирани, водени от жажда за власт, която по някакъв начин ужасява нас, западните либерали. Фройд би казал правилно, че ние проектираме върху покварения враг насилствените нагони, отгледани в нашата домашна градина. Ключовият момент е, че тази дългогодишна враждебност към Русия, действаща като депо за потиснати западни тревоги, сега служи за прикриване на факта, че най-напредналата форма на капитализма е достигнала възрастта на безсилието. По известните думи на Хегел Западът е „остаряла форма на живот“, която обаче отчаяно иска да вярва, че все още е млада и пълна с енергия.

В геополитически план е достатъчно да се върнем към „Голямата шахматна дъска“ на Збигнев Бжежински, публикувана през 1997 г., за да разберем, че „операция Украйна“ отдавна е включена в разширяването на НАТО на изток. Бжежински – съветник по националната сигурност на Джими Картър, съосновател заедно с Дейвид Рокфелер на Трилатералната комисия (1973 г.) и добре познат авторитет във външната политика на САЩ от администрациите на Линдън Джонсън до Барак Обама – ясно излага критичното значение на Украйна като геополитическа ос за запазване на превъзходството на САЩ на евразийския континент. Подкрепата на украинската независимост чрез предлагане на членство в НАТО и ЕС (Бжежински говори за десетилетието 2005-2015 г. като за „разумна времева рамка“)[iv] е от ключово значение за това. Изрично заявена, краткосрочната цел на САЩ беше „да заложат на маневрирането и манипулирането, за да предотвратят появата на враждебна коалиция, която евентуално би могла да се опита да оспори американското върховенство. […] Най-непосредствената задача е да се гарантира, че никоя държава или комбинация от държави няма да придобие способността да изгони Съединените щати от Евразия или дори да намали значително решаващата им роля на арбитър“. Условията за Русия са също толкова ясни: или тя се подчинява на глобалното господство на САЩ (като насърчава „децентрализирана политическа система, основана на свободния пазар“[v], за което Борис Елцин съдейства през 90-те години на ХХ век), или ще „се превърне в евразийско изгнание“[vi], като на практика се „“азиатизира“ до незначителност“. Макар Бжежински да предвижда, че глобалното господство на САЩ няма да продължи вечно,[vii] по отношение на Русия той разчита, че икономическата шокова терапия на Елцин, изразяваща се в широкомащабна приватизация, ще продължи да благоприятства геополитическите интереси на САЩ за дълго време.

Но скоро оптимизмът от 90-те години на ХХ век избледня и се появи друга картина. Възстановяването на Русия, устойчивият икономически растеж на Китай и провалът на външната политика на неоконите след 11 септември на практика направиха доктрината на Бжежински за геополитическо надмощие остаряла. Докато все още се опитваше да попречи на ЕС да развие силни икономически отношения с евразийските партньори, Вашингтон беше принуден да постави всичките си капиталистически яйца във финансовата кошница. Именно в този контекст трябва да поставим ескалацията на тази стратегия на „маневриране и манипулиране“, за която писа Бжежински. Вече би трябвало да сме осъзнали това, което беше очевидно през 2022 г.: че планът за сриване на Русия чрез санкции и изсипване на оръжия в Украйна беше блъф. Той никога не е трябвало да проработи, защото не би могъл да проработи. По-скоро имаше за цел да дестабилизира региона (в типичния стил на ЦРУ), като същевременно се надяваше да удължи хегемонията на САЩ. В тази насока неотдавнашното разрешение за нанасяне на удари дълбоко в руска територия със западни оръжия изглежда има за цел да засили усещането за геополитически риск с надеждата да защити последните два крехки западни имперски бастиона: американския долар като (все по-несигурна) световна резервна валута и (все по-остарелия) военно-промишлен комплекс. И двете са от основно значение за поддържането на технологичния и пристрастен към дълга балон на акциите, от чието раздуване зависи съдбата на империята.

Междувременно на палестинския фронт Западът умишлено поддържа още по-ужасен „театър на войната“: човешки същества, които повече от 70 години са третирани по-зле от добитък, се преместват сред развалините, а след това безмилостно се изтребват, изгарят се живи в мизерните си лагери, пулверизират се от бомбите в училищата и болниците. Самият мащаб на този акт на варварство, който разбива всяка останала илюзия за морално превъзходство на Запада, е лицемерно подценяван или изопачаван в отвратителните „свободни медии“ и „демократични“ дебати между внезапно събудилите се от летаргията моралисти и обичайните поддръжници на режима. Никой няма смелостта да свърже точките и да постави под въпрос един социално-икономически модел, който е структурно износен и откровено разрушителен.

Всъщност изглежда, че системата се нуждае от качествен скок в тази игра на клане, от безпрецедентна човешка жертва, която би позволила на капитала да прави това, което винаги е правил: да се възпроизвежда. В своя анемичен и солипсистичен танц финансовият капитализъм сам се е вкарал в ъгъла. В продължение на поне половин век той беше зает да работи за собственото си разпадане, което сега иска да управлява, като сее още повече разруха, чак до есхатологичното обещание за Апокалипсис. Политиците и елитите вече не се крият зад псевдоидеалистични либерални разкази като „износ на демокрация“. По-скоро те четат от един и същ антиутопичен сценарий. Фронтменът на НАТО Йенс Столтенберг призовава за челна конфронтация с Русия. Лари Финк, ръководител на BlackRock, одобрява депопулацията като стимул за конкурентоспособност: „големите победители са страните с намаляващо население […] социалните проблеми, свързани със замяната на хората с машини, ще бъдат много по-лесно управлявани в тези страни, които имат намаляващо население“. (И е добре да му вярваме – той определено не блъфира).

Съюзът на капитала с технологиите на третата и четвъртата индустриална революция е задължително асоциален и по същество евгеничен. На този фронт няма какво да се направи: или ще потърсим колективен изход, или можем само да се ускорим към бездната. Или пък смятаме, че има други решения, може би реформаторски? Има ли все още някой, който добронамерено използва термина „реформа“, без да се чувства обзет от дълбоко чувство за екзистенциално безсмислие? Крайният срок за реформи вече е изтекъл. Навлезли сме във фазата, в която капиталът поглъща всичко, включително и себе си, за да поддържа илюзията за собственото си безсмъртие (илюзия, която умира особено трудно).

Вероятно тогава това, което виждаме да действа в нашата разпадаща се вселена на смисъла, не е нищо друго освен формалната основна логика на антисемитизма, при която образът на възприеманата външна опасност (като евреина в нацистка Германия) се култивира, за да се създаде привидно вътрешно единство. Негативността на социалната констелация се проектира върху злонамерения Друг, за да може системата да се имунизира срещу собствените си смъртоносни противоречия. Днес например самият ционизъм, подкрепян от САЩ, е възприел антисемитска логика в опитите си да заличи палестинския Друг. Дали обаче уловката с привличането на Врага все още е ефективна в подкрепа на вярата на хората в една разпадаща се система? И освен това, до каква степен може да се предотврати превръщането на заплахата от нечувани катастрофи в реалност?

Изглежда, че тук действа двойна логика, която свидетелства за раздвоения характер на самата Власт. От една страна, извънредният капитализъм и неговата пристрастеност към фигурата на Врага функционират като начин да се отложи денят на равносметката, като същевременно ни привързват към десоциализиращата примка на финансовия есхатон: както ни беше показано през 2020 г., психопандемията може да послужи за печатането на трилиони долари, които след това се инжектират в болния спекулативен сектор, така че финансовият колапс да бъде отложен чрез глобално всяване на страх. Подобни хитри опити за „управление на кризата“ обаче са преследвани от своя двойник, доколкото пораждат взривоопасни противоречия, които трудно се овладяват. Днешното манипулиране на есхатологични наративи чрез напомняне, че ядрената ескалация е съвсем близо, може много лесно да се превърне в необуздано варварство. Да се предположи, че управляващите са в състояние да блъфират, за да си проправят път към капиталистическата вечност, означава да се поддадем на най-опасния вид заблуда.

Бележки:

[i] Как можеш да организираш мирна среща на върха, без да поканиш основната воюваща страна? Интересно е, че Зеленски предлага мир на неканен Враг, който печели войната, и то при условие, че Врагът се обяви за победен.

[ii] Amin Samman and Stefano Sgambati, „Financialising the Eschaton“, в Clickbait Capitalism. Икономики на желанието през XXI век (под редакцията на Амин Самман и Ърл Геймън), стр. 191-208 (193).

[iii] Разбира се, трябва да се прави разграничение между два типа кредитополучатели: „Има такива, които вземат заеми, за да купуват стоки, да плащат наем, да финансират обучението си и да се направят привлекателни за работодателите. Това са 99 %, задлъжнелите маси, за които задлъжнялостта се е превърнала в „условие, в което да се инвестира“. Има и такива, които взимат заеми за съвсем други инвестиционни цели, за да инвестират в недвижими имоти, акции и облигации и в редица по-сложни, структурирани финансови продукти, много от които са изградени именно върху дълговете на другите. Това са 1 %, задлъжнелият елит, за който задлъжнялостта е билет към властта, богатството и лукса. Всъщност през последните четиридесет години (и особено през последните две десетилетия) богатите и свръхбогатите са спечелили по-голямата част от печалбите си не чрез кредитиране на останалата част от обществото (да не говорим за бедните), а чрез заемане на пари с цел увеличаване на позициите си на финансовите пазари и пазарите на недвижими имоти. Рентиерите, акционерите и инвеститорите на финансовите пазари успяха да постигнат висока възвръщаемост само защото техните портфейли от активи бяха толкова задлъжнели. […] Класовата борба в епохата на финансовия капитализъм е борба между кредитори и длъжници, между по-големите и по-малките кредитополучатели, задлъжнелите богати и обременените бедни“ (Ibid, p. 198).

[iv] Збигнев Бжежински, Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви (New York: Basic Books, стр. 121).

[v] Пак там, стр. 202.

[vi] Пак там, стр. 122.

[vii] „И тъй като безпрецедентната мощ на Америка със сигурност ще намалее с времето, приоритет трябва да бъде управлението на възхода на други регионални сили по начин, който не застрашава глобалното първенство на Америка. Както в шахмата, американските глобални плановици трябва да мислят няколко хода напред, предвиждайки възможни контраходове. (Пак там, стр. 198).

Авторът: Фабио Виги е професор по критическа теория и италиански език в Университета в Кардиф, Великобритания. Сред последните му работи са Critical Theory and the Crisis of Contemporary Capitalism (Bloomsbury 2015, заедно с Хайко Фелднер) и Crisi di valore: Lacan, Marx e il crepuscolo della società del lavoro (Mimesis 2018).

Източник – Тhe Рhilosophical salon

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: