Чудовищният цинизъм е едновременно силна и слаба черта на западната политика. От една страна, пълната липса на хуманност и генетично онаследена социопатия им позволява много бързо от твои „приятели и партньори“ да се превърнат в твои мъчители и убийци. Те нямат проблем с това да извършат химическа атака под фалшив флаг и да организират терористични актове, приписвайки своите собствените престъпления на другите.

Квинтесенцията на западния цинизъм е известната епруветка с бял прах, послужила като претекст за унищожаването на Ирак и убийството на един милион цивилни иракчани воглаве с лидера им Саддам Хюсеин.

Но преди това беше Югославия и безразборните западни обвинения срещу сърбите в зверства, извършвани от техните военно-политически опоненти. Сърбите, разбира се, също не бяха ангели, защото по принцип няма ангели в политиката (особено пък по време ва война), но почти винаги (с редки изключения) привържениците на централната власт, каквито тогава бяха сърбите, са по-умерени по отношение на жестокостта от различните видове сепаратисти.

Между другото, това важи и за украинската криза. В нея Донбас действаше като поддръжник на законното правителство, свалено от галисийските западноукраински сепаратисти с помощта на чужди западни интервенционисти. Следователно Донбас, както най-често се прави от централното правителство, опитвайки се да запази единството на политическото пространство, наречено Украйна, предложи на метежниците да се споразумеят на базата на федерализация и ненамеса, а киевските метежници, като всички революционери, уверени, че истината е само на тяхна страна, скочиха да унищожат Донбас по поръчка на спонсорите си – американските интервенционисти, които се нуждаеха от война между Украйна и Русия и които очакваха, че тя ще започне още през 2014 г., защото за Русия беше чудовищно трудно да „не се яви“ на войната, чиято цел е да изкорени руското население на Украйна.

Москва намери формат, който й позволи да защити Донбас от геноцид и да отложи войната с осем години. Но това не отмени задачата, поставена от американците и изпълнявана от официален Киев – публични и цинични кланета на цивилните жители на Донбас и преследване на руснаците в Украйна – за да се принуди Русия официално да влезе в конфликта… и то възможно най-скоро.

Колкото по-скоро Русия влезеше във войната, толкова по-силни щяха да са САЩ и по-слаба Москва. Времето работеше срещу САЩ и в полза на Москва. Ето защо: През последните две десетилетия Русия се развиваше постепенно, набирайки икономическа, политическа и военна тежест, докато САЩ първоначално стагнираха, а след това напълно изпаднаха в системна криза, отслабвайки все повече с всяка изминала година. Но изправянето срещу Русия във време на относителна слабост не беше основната грижа на Америка.

Във Вашингтон, омагьосани от собствените си пропагандни клишета, вярваха, че и през 2020 г., и през 2030 г. Русия ще е по-слаба от САЩ. Основната им задача беше да предизвикат война, с чиято помощ да създадат политическа украинска нация, която окончателно да скъса с руските си корени и да надмине по ниво на русофобия дори поляците.

Съединените щати изчислиха сравнително точно: войната, неизбежната смърт, лишенията, разорението на милиони трябваше да формират у гражданите на Украйна омраза към Русия и всичко руско. И в тази американска стратегия няма никакво значение какъв ще е изхода на войната. Важно беше само да се стигне до война- колкото по-кървава, толкова по-добре.

Виждаме как под влияние на пропагандата, но и на обективни обстоятелства (САЩ успяха да попречат на Русия да проведе в Украйна освободителна кампания – СВО, нагнетявайки ситуацията към пълномащабна война), такава омраза наистина расте в Украйна. Но има една подробност: Омразата трябваше завинаги да раздели целокупния руски народ на две мразещи се политически нации – украинци и руснаци. Това обаче не работи и няма да сработи.

Причините за това са много:

Много хора си мислят, че най-заслужилите бандеровци в момента умират на фронта, но това не е така. Най-зловредните всъщност си стоят в тила – цялата тази кохорта от администратори, които са гръбнакът на киевската хунта, но вината им трудно ще може да бъде доказана от новите руски власти, защото те физически не са убивали, а само косвено и духовно. След победата на руската СВО тази клика отчасти ще избяга в емиграция, а друга част ще се пребоядиса и ще предложи услугите си на новата руска администрация за извършване на денацификацията на украинските територии. И така ще „денацифицират” непричастните, безразличните безпартийни, че „отделните ексцесии” от времето на Йосиф Висарионович на целокупното украинско общество ще му се сторят като детска игра в пясъчника. Ще ги „денацифицират“ довчерашните им бандеровски идоли. Но това ще си го знаят само те.

На фронта загиват именно безразличните – обикновени аполитични граждани, които сметнаха неутралитета си за мъдрост и затова бандеровците ги превръщат в тор. Има разбира се и малък брой глупави нацисти, които се надяваха да направят кариера като „герои от войната“ и това ги превърна в много удобни за ползване от киевската проамериканска хунта като мъртви „герои“. Но по-голямата част от жертвите по фронтовете са обикновени аполитични украински жители.

Някои от гражданите на Украйна, смъртно отровени от предвоенната пропаганда на „европейските ценности“, вече са емигрирали в Европа и никога няма да се върнат оттам: те не напускат рая доброволно, дори и да е въображаем (особено ако е въображаем). Останалите са на терен и страдат от войната. Но нека отговорим на въпроса: от какво точно страдат?

Първо, общият спад на стандарта на живот. Стандартът на живот, разбира се, падна първо в териториите, освободени от руските войски, които впоследствие станаха част от Русия. Там войната беше най-интензивна и с много разрушения. Но на тези територии държавата (руската държава) скоростно възстановява, строи и вече осигури едни прилични условия на живот на населението. Имаме прекрасния пример на Херсон. Тамошните жители, които чакаха (и дочакаха) завръщането на въоръжените сили на Украйна (около една трета от предвоенното население на града), сега са възмутени от факта, че „при руснаците беше по-добре“ и „ под Украйна”, не само е трудно да живееш, трудно е да оцелееш“.

Сравняването на условията на живот, а за по-голямата част от населението на всяка държава това е основно, изобщо няма да е в полза на Украйна. Освен това, колкото по-дълго освободените територии са част от Русия (или поне под руски контрол, като част от Харковска област, която все още не е част от Русия), толкова повече ще се усеща разликата.

Второ, украинците са ужасени от мобилизацията, от която много малко хора се връщат, а от завърналите се пък още по-малко остават нормални – физическият недъг не е най-лошият вариант, мнозина губят ума си, духът и психиката си.

Но мобилизацията се извършва от Киев. За нея отговорност носи режимът на Зеленски , който преследва и хваща по улиците всички- от пъпчиви тийнейджъри до 65-годишни пенсионери, изпращайки ги да бъдат изклани в месомелачката в Бахмут.

Когато след пристигането на Русия се окаже, че на Зеленски многократно е предлаган мир при доста приемливи условия, хората, които са загубили близки, ще зададат въпроса: ама те защо умряха? И тези въпроси ще бъди адресирани до бившите украински власти. Някой, разбира се, никога няма да прости на Русия за убит роднина, но неговите деца и внуци ще пораснат и „кръвното престъпление“ ще бъде забравено, изгубено в миналите поколения.

Мнозинството, както е типично за хората, ще насочат гнева си към безопасен обект. Точно както при днешното бандеровско правителство те се зъбят на Москва, защото е безопасно. А да критикуват Зеленски и хунтата – такова поведение не се насърчава, понякога е наказуемо. По същия начин при новата руска власт те ще се зъбят на напусналото украинско правителство.

Трето, те страдат от обстрелите. Но нито един град на територията, контролирана от Киев, не е пострадал. Особено ако сравним с постоянно обстрелваните градове на изстрадалия Донбас, както и с подконтролните все още на Киев големи и малки населени места в района, превърнати от режима в крепости и укрепени райони. Те в по-голямата си част бяха полусринати през деветте години на военни действия.

Със смяната на властта и смяната на пропагандната парадигма, оцелелите украинци ще трябва да погледнат на това с трезв поглед. Тъй като с продължаването на настоящата стратегия на Киев, която включва задържане на всяко парче земя до последния му защитник, на Украйна просто няма да й остане армия за предстоящата война извън Донбас, унищожаването на градовете и селата ще бъде толкова по-малко, колкото по-нататък войските напредват на запад. Трябва да кажем също, че в огромната си част градовете са разрушени не от руските, а от украинските войски. За справка – Мариупол и Волноваха.

Означава ли това, че по-голямата част от украинското население изведнъж или бързо ще стане лоялно към Русия? Не, не става. Дълго ще шушукат из кухните как са „стояли до смърт, спасявайки Европа“. Много дълго време ще са готови да посрещнат с цветя влизащия в града украински батальон (който никога повече няма да влезе в града).

Но основното няма да се случи: омразата няма да пусне корени в поколенията. Новите поколения, започвайки от второто, частично и от третото, ще станат напълно нормални руски хора. Броят на украинските ренегати постепенно ще намалее до броя на маниаците – серийни убийци.

Съединените щати не успяха да постигнат главното – с раздуханата от тях война да създадат украинска политическа нация, която да запази своята украинщина, предавайки я от поколение на поколение, както руснаците запазиха своята рускост в процеса на вековни окупации (литовска , полска, австрийска), както запазиха своята полскост, поляците, разделени между три държави. Напразно се проляха реки от кръв. Даже обратното, кръвопролитието се отрази негативно на САЩ.

Руснаците и в Донбас, и в Украйна, и в Русия, и по целия свят няма скоро да забравят (ако изобщо забравят) кой им организира това клане. Украинците, които пролятата кръв трябваше да направи завинаги, във всички бъдещи поколения, антируски, ще си останат едно самотно, безплодно поколение руснаци с осакатена от американците и собствената им глупост съдба. Повечето от техните следосвобожденски деца и огромното мнозинство от техните внуци няма да искат да имат нищо общо с бандеровските идеали на бащите си.

За да постигнат целта си, американците трябваше да организират клането не в Донбас. Отне им осем години да строят фортификационни съоръжения от бункери и укрепени райони из цялата територия на Донецка и Луганска област – така наречената „Линия на Обама“. А трябваше да организират „защитната си месомелачка“ на западния бряг на Днепър. С избухването на военните действия трябваше ускорено да изтеглят войските от Донбас зад Днепър, взривявайки мостовете. Щяха да започванат артилерийски дуели през реката, което гарантира, че Русия за година-две ще изравни със земята Киев, Днепропетровск, Запорожие, Херсон, Николаев, Одеса и редица по-малки градове. Само в този случай, преживявайки ситуацията в Донбас у дома си, населението на тези територии, млади и стари, завинаги (на генетично ниво) щеше да стане антируски настроено.

Никой не прощава годините ежедневен страх от смъртта и разрушаването на познатия от детството му пейзаж. А виж, войната по телевизията, гледането на която е възпрепятствано само от украинските военни окръжия, които се стремят да изпратят всички, които трябва и не трябва да бъдат изпратени на истинската война в Донбас, може да се гледа дълго и без особени емоции.

През 60-те показваха Виетнам, през 70-те Ангола, през 80-те Афганистан, през 90-те Чечения, а сега Донбас. Но собственият им живот на западните и централни украинци е спокоен, деца им си ходят на училище и „всички ресторанти в Киев работят“, както казваше незабравимият Ковтун.

Такава война не докосва. Тези хора ще имат няколко дни дискомфорт, когато остатъците от украинската армия, които бягат на запад, преминат транзит през града. След това ще се възцари няколкодневна анархия, когато ще е страшно да излезеш на улицата, а магазините и аптеките няма да работят (може дори да прекъснат водата и електричеството). Но след тези няколко дни победоносната руска армия ще влезе в града, полевите кухни ще започнат да работят по улиците, ще започне раздаването на хуманитарна помощ и тогава обичайният комфорт постепенно ще започне да се връща в домовете на хората.

Въздишайки по провалената мечта за европейския ЛГБТ комунизъм, мирянинът ще се заеме с обичайната си работа, като веднъж годишно ще си спомня на чашка как съседът му Тарас и племенникът му Опанас не са извадили късмет – оставили са костите си край Бахмут. Но и ще се радва, че той самият е излязъл по-умен, като е дочакал ако не европейската мечта, то поне руския ред. Да не говорим че тогава Европа ще е бедняшко гето, което всеки средностатистически руснак ще избягва.

През следващите тридесет-четиридесет години напусналите страната си украинци в посока Европа ще станат поляци, шведи, германци, дори румънци, а останалите на територията ще са се върнали към руските си корени. И русофобската химера на украинската политическа нация, съставена от бивши руснаци, ще изчезне, никога не родилата се, провалената украинска държава ще се стопи в мъглата на историята и руският свят най-накрая ще може да сложи край на Украинския проект, който триста години пие руска кръв.

Проектът „украинска нация“ (украинизацията на етнически руснаци), който гордите поляци изобретиха през 1654 г. в името на историческото си отмъщение към Русия, този проект, който трудолюбивите и педантични германци отглеждаха и развиваха в продължение на триста години и който чевръстите британци умело използваха за геополитическите си цели спрямо Русия, бе счупен и унищожен само за три десетилетия от самоуверените американци и техните опорочени киевски съучастници.

И всичко това, защото преди да включите какъвто и да е прибор, трябва внимателно да прочетете инструкциите за ползване.

Ростислав Ищенко

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: