Поредна властова криза в някогашна „братска“, а сега антируска България. През следващите дни ще там ще бъде обявена датата на нови избори, в резултат на които българите ще получат ново правителство. Огромната част от българския народ е категорично против военната подкрепа за Украйна и вкарването на страната в конфликт с Русия. Но способно ли е това мнозинство да промени нещо?

Ако нивото на демокрация се измерваше с честотата на изборите, то би следвало през последните години в България да има най-много демокрация. Средно те избират властта веднъж на шест месеца: страната е изправена пред шестата си парламентарна кампания за три години. Последното правителство бе коалиционно и падна, защото двете основни партии в управлението – проамериканските русофоби и проевропейските русофоби се скараха жестоко. Нещо, което теоретично дава шанс за власт на тези политически сили, които не са русофоби.

Тази ситуация (която самите българи възприемат не като триумф на демокрацията, а като бъркотия) възникна поради факта, че сегашният набор от политически сили не се вписва в законодателството за формиране на властта. Нито един от възможните съюзи няма мнозинство за съставяне на правителство, а самите тези съюзи се сглобяват от западни инженери. Бедата е че въпреки, че подбраните да управляват партии са до голяма степен близки във възгледите си, когато стане дума за постове и пари, те се превръщат в непримирими врагове.

Както в много други страни от ЕС, в България по-голямата част от властта принадлежи на министър-председателя и правителството, чиито решения трябва да бъдат одобрени от коалицията в парламента – Народното събрание. След всеки нов избор в Народното събрание таралеж се кръстосва със змия – във властта се събират дори антагонистични помежду си партии, но тяхната рожба – управляващата коалиция, както често се случва при хибридизацията, не издържа дълго.

Когато тази продължителна политическа криза в България се припокри с началото на СВО и новата Студена война, българските проблеми престанаха да бъдат чисто български – намеси се Западът – по-категорично от всякога.

На България беше отредена важна роля в снабдяването на Украйна поради достъпа ѝ до Черно море и значителния арсенал от съветско оръжие, който притежаваше страната – единственият, с който ВСУ знаеха как да боравят. Бързото прехвърляне на оръжия и муниции в Киев беше възпрепятствано от нестабилната структура на властта и съпротивата на онези сили, които не харесваха идеята България да въоръжава Украйна, за да не се скъсат и последните връзки с Русия (предимно социалистите от БСП и националистите от партия „Възраждане“).

На последните предсрочни избори – петите от 2021 г. насам – в парламента отново влязоха грешните хора, които, които външни сили принудиха да работят заедно. С много по-голямо удоволствие те биха се сбили с тежки удари по лицата, но старши другари от Брюксел, с известно участие от Вашингтон, ги хванаха за врата и им наредиха да се договорят за съвместно правителство, защото предстоеше военния сблъсък на Запада с Русия, а във Вашингтон и Брюксел никой не се интересува от българските симпатии или антипатии.

Правителството, което последно ръководеше държавата, се опираше на няколко партии, от които две основни. Първата е ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България), оглавявана от Бойко Борисов. Той е дългогодишен министър-председател, бивш военен, отявлен русофоб (стана такъв много преди разрива в отношенията между Руската федерация и ЕС през 2014 г.), фен на САЩ, а също така, според множество разследвания- корумпиран мафиот. Началото на политическата криза в страната е предшествано от неговото дългогодишно управление.

Втората партия е “ПП” (“Продължаваме промяната”) на Кирил Петков, за която има данни, че е инженерингов проект на Държавния департамент на САЩ. ПП бе наложена на българска почва около идеята за отстраняване на Борисов от власт, провеждане на антикорупционни чистки и реформи “в полза на народа”. Партията е изцяло изчистена от идеология. „Правителството на технократите“ на Петков обаче се оказа правителство на изметта: премиерът и близките до него министри организираха схема за изпращане на оръжие на ВСУ тайно от колегите си и противно на мнението на мнозинството от българското население.

За разлика от Борисов, Петков не е изявен русофоб, но това дори е лошо, защото е подвеждащо. Прагматизмът на отличника, когото американците много обичат, се изрази в постигането на резултата – организиране на изпращането на оръжия в Украйна тихомълком и с лъжи, без характерната за Борисов истерия, който също би изпълнил тази западна заповед, но с поредица от театрални постановки и вайкания пред публика.

Тези двамата се мразят, но от гледна точка на външнополитическата ориентация и двамата са западняци, така че изпълниха заповедта на старшите си другари да се сприятелят. Компромисът им за коалиционно управление беше формулиран под формата нито Петков, нито Борисов да се върнат на премиерското кресло, а самото кресло да стане прехвърляемо: първо да управлява човек от едната партия, а след девет месеца от другата.

Така правителството се оглави от физико-химика Николай Денков, представляващ ПП, а негов заместник и шеф на МВнР стана Мария Габриел от ГЕРБ. Тяхното правителство най-накрая уреди всички формалности, свързани с доставката на оръжие за Украйна, и през март 2024 г., след голямо забавяне, първият ешелон с бронетранспортьори беше изпратен там. След като деветте месеца, определени за управлението на Денков, изтекоха, но Габриел неочаквано научи, че няма да ѝ бъде позволено да застане на премиерското място: партията на ПП се отказа от предишните договорености се отказа от „смяната на караула“.

Тоест, когато се реши основният въпрос за САЩ и НАТО – България напълно да изпразни арсеналите си и да даде на Украйна всичкото оръжие, което притежава, борисовците просто бяха изоставени. Подлост в духа на Петков, но ГЕРБ не са политици, които да съжалявате.

„ПП“ се опитва да представи случая така, сякаш хората на Борисов пречат на антикорупционните реформи – и би било странно, ако не бяха го направили, предвид мафиотско-олигархичния характер на властта им. ГЕРБ е партия, изтъкана от корупция. Но само българите се интересуват как е било в действителност.

Сега българите отново ще трябва да гласуват на избори и да пренареждат карти от вече изтърканото и омръзналото им до смърт тесте политически типове.

Някак съмнително е, че това ще изведе страната от омагьосания кръг, а под порочен кръг трябва да разбираме не кашата с непрекъснатите избори, а това, че всяко следващо правителство все по-раболепно и национално безотговорно се подчинява на волята на Брюксел.

Ако погледнете социологическите проучвания или общественото мнение, външната политика на България трябва да е близка до тази на други страни от ЕС като Унгария и Словакия, чиито правителства са заели позиция на строг неутралитет, не оказват военна помощ на Киев и критикуват антируските санкции като „самопрострелване в крака.” При това правителствата в Унгария и Словакия не си приличат идеологически във всичко – унгарският премиер Виктор Орбан е по-скоро десен националист, а словашкият му колега Роберт Фицо е ляв консерватор, но и двамата са фокусирани върху защитата на националните интереси, включително върху поддържането на сътрудничество с Русия – много жилаво благодарение на разработките от съветския период.

В България няма такава национално ориентирана партия, начело на която да стои опитен и харизматичен политик. Националистическата партия „Възраждане“ е твърде радикална, за да претендира за водеща сила, а някогашните влиятелни социалисти от БСП, чиято партия датира от комунистическия период и е умерено русофилска, самите са в криза и до голяма степен са разочаровали своя електорат.

Но формално напускането на правителството на Денков и новата предизборна кампания е шанс за българите да се откажат от саморазрушителната политика на въвличане в конфликт с Руската федерация. Предварително е ясно, че нищо няма да се получи, но този шанс унищожава възможността в бъдеще българите да продължат да се оправдават в духа на „не можахме да променим нищо“ и „народът всъщност беше против“.

Русофилските настроения на мнозинството българи са без значение, ако позволяват властта в държавата им да преминава от ръцете едни русофоби в ръцете на други такива. Не можем да имаме особени претенции към украинците: техните избори бяха отменени, а президентът им Владимир Зеленски е чиста проба диктатор. Те и за него гласуваха навремето, защото им обеща мир с Русия и подобряване на отношенията с Москва. Но българската демокрация, съдейки по броя на предизборните кампании, я има, така че все пак е възможно да се предпазят от въвличане в украинската авантюра по унгарско-словашкия пример.

Участието на България в антируска коалиция за трети път в рамките на два века няма вече как да го таксуваме като случайност. Особено след шестите по ред избори.

Нещо не е наред с тези български „братушки“.

Дмитрий Бавирин, „Взгляд“

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: