През 2016 г. Румен Радев спечели президентския вот основно благодарение на гласовете на русофилите, но като президент поведе крайно враждебна политика към Русия. След като точно преди месец служебният му външен министър поиска да ревизираме „червените линии“, които по-рано България начерта в преговорите с Р С Македония и така вдигна „бялото знаме“ пред македонизма за да угоди на американците, сега Светлан Стоев вдигна „червен флаг“ на Русия. Отново в услуга на САЩ.

Вчера в Киев българският външен министър сложи подписа си под декларацията на 46 тотално зависими и овладени от САЩ държави, които обявиха Русия за „страна-окупатор заради анексирането през 2014 г. на Кримския полуостров“.

Впрочем, ето какво каза на форума министъра на Радев, Светлан Стоев: „Този форум е подходящото място да потвърдя още веднъж силната и традиционна подкрепа на България за независимостта, суверенитета и териториалната цялост на Украйна в международно признатите й граници, включително п-в Крим, Донбас и териториалните й води. Като черноморска страна ние сме загрижени от нарастващата милитаризация на Черно море…“.

Нека разсеем илюзията, че служебният външен министър е самостоятелен играч в „македонския“ и „руския“ казуси. И в двата случая директивата за спорните позиции на българското МВнР идва от държавния глава Румен Радев, който пък действа по заповеди от Вашингтон.

Доказателство за това е президентската подкрепа за антируската военна инициатива „Три морета“, на която България стана домакин. Парадоксът тук е, че дори кабинетът на евроатлантическите и про-американски крадливи хайдуци от ГЕРБ се посвени и не поиска това срамно домакинство.

Докато през 2020 г. Румен Радев извърши „чудеса от героизъм“ в Талин, за да докара „трите морета“ в София и то само 48 часа преди извънредните парламентарни избори на 11 юли т.г.

Ако изборите на 11 юли вече са история, то „Трите морета“ тепърва ще правят история и то от най-срамните, драматични и трагични за нас.

Логично продължение на софийската среща на „Триморието“ беше вчерашната „Кримска платформа“.

Платформата не само обяви дипломатическа война на Москва, но и най-нагло обвини Русия за милитаризирането на Черно море. Последното твърдение е пълен абсурд, тъй като именно все по-зачестяващите учения и маневри на Военно-морския флот на НАТО милитаризират черноморските води, а не руският черноморски флот, който просто бди за сигурността на границите на държавата си.
Заклетите евро-атлантически анализатори, разбира се, могат да оспорят причинно-следствената връзка за милитаризирането на Черно море, за това кое е първичното – кокошката или яйцето. Но при всички случаи подобен спор ще възроди позоваването на прецедентното право.

Именно прецедентното право е съотносимо към едностранно обявената от косовските албанци „Независимост на Косово“ (2008) и към последвалата референдума в Крим „Кримска анексия“ (2014).

Но Русия не анексира Кримския полуостров. Полуостровът бе законно обединен с Руската федерация, като това стана, след като в Киев бе извършен държавен преврат с антируска насоченост. Именно това провокира референдума в Крим, при пълното спазване на нормите на международното право.

Повечето правни експерти по света тълкуват казуса по следния начин: Поради преврата през февруари 2014 г. Украйна преживя срив на държавността и народът на Крим имаше право да вземе независимо решение – да остане в Украйна или да се върне под юрисдикцията на Русия, още повече, че Крим в рамките на Украйна винаги е бил независим регион със статут на автономна република.

И една историческа справка не е излишна: През 1774 г., с мирния договор между Русия и Турция в Кючук Кайнарджа (сега Кайнарджа в Силистренско) се обявява независимостта на Кримското ханство от Турция. През 1783 г. двете страни се споразумяват и Крим е присъединен към Руската империя. Десет години по-късно (с Яшкия договор) към Русия се присъединява северното Черноморие и се препотвърждава принадлежността на Крим към империята.

Украйна придобива въобще някакво отношение към населения с руснаци Крим благодарение на Съветския съюз и на украинския комунист Никита Сергеевич Хрушчов, който през 1954 г. (в качеството си на генерален секретар на КПСС) еднолично предава Кримския полуостров на Киев. С цел по-удобното снабдяване на полуострова с вода и електричество. Снабдяването било по-удобно през провлака на полуострова откъм Украйна, отколкото през морето – откъм Русия.

Югославският комунист Йосип Броз Тито (по народност хърватин) действа по подобен начин през 60-те години на 20 век. За да уязви сърбите и притъпи национализма на Белград, той даде на Косово статут на автономна област в рамките на Сърбия, но така стимулира албанския национализъм в областта.

След гражданската война в Югославия албанският национализъм победи сръбския си събрат и през 2008 г. парламентът в Прищина прие Декларация за независимост на Косово.

В декларацията изрично е посочено, че „държавният статут на Косово е специален случай, произлизащ от разпадането на Югославия, който не създава прецедент за бъдещи подобни ситуации“…

С този пасаж, неадекватно облагодетелстващ косовските албанци и свидетелстващ за албанската изключителност, международната общност се застрахова от други подобни сепаратистки действия където и да е другаде по света. Ала именно на косовския прецедент (при това извършен без референдум сред жителите на областта) се позовават руснаците в Крим при техния референдум през 2014 г.

Следвайки директивата на ЕС и САЩ, на 20 март 2008 г. България призна независимостта на Косово и откри посолство в Прищина. Това стана с решение на оглавяваното от Сергей Станишев правителство, само ден след съвместното заявление на България, Хърватия и Унгария.

Унгария имаше сериозен мотив за този акт: Будапеща призна едностранно провъзгласената държавност на Косово заради населената предимно с унгарци сръбска автономна област Войводина, с надеждата един ден унгарците в областта да последват примера на албанците в Косово.

Антисръбски настроената Хърватия също преследваше своя користна цел: Косово да се ампутира от Белград и Сърбия да се смали териториално.

Какъв бе интересът на България, освен да демонстрира, че е дисциплиниран член на ЕС и НАТО?

По това време външният министър Ивайло Калфин гарантира, че „случаят Косово е уникален и не може да се приложи другаде по света“.

Е, оказа се, че може!

Кремъл и руснаците в Крим се възползваха от прецедента в Прищина и от преврата в Киев.
Поради сепаратизма на турците в Северен Кипър и каталунците и баските в Испания, Никозия и Мадрид не признават Косово като държава. Румъния също има резерви към Косово заради унгарското малцинство в Трансилвания.

Днес Станишев е евродепутат и шеф на Партията на европейските социалисти (ПЕС) със сериозна кариера в глобалистките, доминирани от САЩ структури, а Калфин е високопоставен чиновник на Европейския съюз – тоест – отново слружител на глобалната олигархия. Поради този си статут двамата със сигурност подкрепят вчерашния подпис на служебния външен министър на Радев, Светлан Стоев под Кримската платформа, осъждаща Русия заради сепаратизма на кримските руснаци и отнемането на Крим от Украйна.
И двамата обаче подкрепиха албанския сепаратизъм в Косово и отнемането на областта от Сърбия.

Сега по пътя на Станишев и Калфин вървят президентът Румен Радев и неговият служебен външен министър.

И това е най-големият парадокс в българската политика и в народопсихологията ни:

Румен Радев спечели президентския вот през 2016-та с гласовете на русофилите, но като президент води враждебна политика към Русия. Вече 140 години русофобството и западопоклонничеството в родната ни политика са бедствия, докарали ни серия от национални катастрофи, икономически погроми и демографски катаклизъм.

Слугинският манталитет на българския елит не е от вчера и за съжаление е хроничен, което обрича на тежко и продължително боледуване външната ни политика.

Питам се обаче дали едно служебно правителство може да си позволи външнополитически действия, прескачайки действащо Народно събрание и залагайки на чужди каузи? Skandalno.net

Велизар Енчев, Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: