България днес 35 години след 10 ноември: екстремна сегрегация – шепа свръхбогати, масово бедни хора и апокалиптични прогнози за брутален режим на тока у нас

Въпросът за класовото разделение в нашето общество винаги е пораждал напрежение до голяма степен поради историческа насложилата се егалитарност сред българите в резултат на отсъствието на самостоятелен държавен апарат и репресиите от страна на османския завоевател. Отражение на това са както доминиращите прорепубликански настроения през периода на Късното възраждане и борбите за национално освобождение, така и Търновската конституция, която в своя чл. 57 изрично постановява „Всичките Български подданници съ равни предъ закона. Разделение на съсловия въ България не се допуща.“. Тези принципи са неизменно в основата на всички последващи конституционни текстове в страната и напълно отразяват масовото възприятие на гражданите как би следвало да изглежда структурата на българското общество.

Динамиката на обществено-икономическите взаимоотношения в следосвобожденска България води след себе си формирането на политически и стопански „елити“, които, упражнявайки властта много често в условията на суспендирани демокрация и конституционен ред, генерират все по-голямо обществено напрежение. Израз на това напрежение са първоначално възникването на социалистическото и впоследствие синдикалното движения в страната, а след 9.06.1923 г. и въоръжената борба на експлоатираните слоеве на обществото срещу управляващата „сглобка“ между монархията, политическото представителство на едрия капитал и консервативните кръгове в армията. Във всеки случай е факт, че в България в периода 1878 – 1944 г. се формира ясно класово разделение, което по много свои характеристики наподобява пирамидата на проф. Киров: единици свръхбогати, които концентрират ресурси и власт, почти отсъстваща средна класа и около и над 90% от населението, които живеят в бедност или постоянен риск от такава.

Започналата след 1944 г. дълбока политическа и социално-икономическа трансформация в страната почти в пълна степен елиминира съществуващата класова структура. Присъщата за българина егалитарност е възпитавана в поколения наред и това продължава да дава отражение върху широките обществени възприятия за процесите в държавата и икономиката след 1989 г. Същевременно следва да се подчертае, че обществото през периода на социализма също има сравнително ясно изразена структура и по-конкретно делението между основната маса от населението и ангажираните в различните нива на държавното и стопанското управление, често означавани с термина „номенклатура“. Все пак трябва да се подчертае, че подобно разделение не може да бъде определено като класово поради ред причини, включително ясно изразената и масова флуидност между отделните групи и слоеве на обществото, някои ограничения пред частната собственост, които препятстват консолидацията и трайното натрупване на капитали от едни групи за сметка на други, а не на последно място и насложените модели на поведение и обществен морал. В крайна сметка това е единственият период в българската история, в който значителното мнозинство от хората може да се причисли към т.нар. средна класа.

Времето след промените през 1989 г., по подобие на периода след Освобождението, отново се характеризира с бързо натрупване на капитали от страна на много малка група от хора. Големите разлики обаче се коренят във фактите, че на първо място в много случаи това акумулиране на капитал е за сметка на публичната собственост – било чрез приватизация или получаване на средства от обществени фондове, както и масовото обедняване на населението през 90-те години на миналия век. Т.е. ако в края на XIX и началото на ХХ в. хората, които са били бедни, са останали такива, то след 1989 г. наблюдаваме масов срив на жизнения стандарт, но и загуба на социален статус за основни прослойки от населението, като тук се включват и мнозинството от работещите.

Уникалното в случая е, че социалната стратификация на българите след демократичните промени води устойчиво до трайно разделение, което не дава възможност за функциониращо гражданско общество, стабилна политическа система и работеща държава. Два са основните елементи, които отличават настоящия период на развитие на Третата българска държава от предходните.

На първо място липсата на национални цели и идеали. В периода от Освобождението до 1945 г. огромна обществена енергия и ресурси са посветени на постигането на санстефанския идеал и обединяването на българския етнос в рамките на една национална държава. След края на Втората световна война пътят на страната към изграждането на социализма също успява да привлече и мобилизира основните слоеве от населението. И двата случая, макар и коренно различни, имаме общи национални цели, които се ползват с широка обществена подкрепа и подкрепа от държавата. Преходът към демокрация и пазарна икономика, особено през първите години след 1989 г., беше доминиран от пропагандно налагания либерален капитализъм по американски модел, който видно от случилото се в България, но и в редица други страни в Източна Европа, Латинска Америка, Азия, а в последно време и в самите Съединени американски щати води до дълбоки неравенства и обрича на бедност големи прослойки от населението. Този модел поставя основен акцент върху индивидуализма и личностното обогатяване, което само по себе си изключва зараждането и преследването на общи национални цели, които да служат и като спойка на обществото. От друга страна, българската държава и нейните институции, както и политическите партии за последните 35 години също не успяха да формулират и предложат на хората такива национални цели, план и посока за развитие на България през идните десетилетия. Единственото изключение в този план е процесът на присъединяване към ЕС, който не само се ползваше от широка обществена подкрепа, но и успя пряко и косвено да допринесе за ускоряване на икономическия растеж и за редица положителни промени у нас. Следователно като една от първите стъпки за преодоляване на съществуващите дълбоки разделения в българското общество възниква необходимостта от формулирането и налагането на общоприемливи и обективно постижими национални цели.

Втората съществена разлика е наличието на общо разбиране за морал и допустимите норми на обществено поведение. В продължение на целия период до 1989 г., наред с държавата и нейните инструменти, включително законодателството и правоприлагането, основна роля в процеса на изграждане и налагане на общоприети морални норми играят както образователната система, така и редица обществени организации (първоначално църквата, а след 1947 г. и Българската комунистическа партия, нейните младежки организации, професионалните съюзи и др.). Наличието (формално) на установен правен ред в съвременната българска държава не е достатъчно да компенсира липсата на общо възприятие за морал, последиците от което са видни буквално във всички сфери на обществения живот.

На следващо място има още една огромна разлика между целия период от Възраждането до 1989 г. и днешното ни съвремие, и това е ролята на националната интелигенция в обществото и държавата. Българската интелигенция играе водеща роля в периода на националноосвободителните борби и при формирането на националната доктрина на младата държава. Впоследствие поколения български, творци, културни и просветни деятели играят важната роля на спойка между различните социални слоеве в обществото, а в редица случаи творчеството им дава тласък на важни обществени и политически промени дали отражение върху цялата страна. За съжаление, след 1989 г. българската култура е жестоко маргинализирана, включително и активното бездействие на държавата и нейните институции. Случилото се с голям брой представители на родната интелигенция през последните 35 години напълно опровергава постулатите на Вебер за тежестта на личните качества и образованието в конкурентна среда. Избуелите след промените на родна почва форми на масова култура в голяма степен имат точно обратен ефект на постигнатото до тогава. Към днешна дата България отделя под 0,5 % от БВП за култура, което ни нарежда на предпоследно място в ЕС. По този начин страната се лишава, от една страна, от ключов инструмент за формиране на общо самосъзнание, както и на средища, които да събират и сплотяват хората от различни социални слоеве и групи.

И все пак написаното по-горе не дава отговор доколко в днешна България има реално класово разделение от класическа/марксистка гледна точка. Този въпрос реално отсъства от публичното пространство и поради системно налаганата тенденция всички научни постулати, свързани с марксизма и класовата борба да бъдат отречени като самоцелен конструкт на социалистическото общество и държава. Не на последно място подобно поведение обслужва най-вече тези, които имат основание да се страхуват от каквито и да било прояви на класово противоборство. За контраст в Меката на съвременния пазарен фундаментализъм – САЩ, темата за класовото деление е неизменна част от политическия дебат и оказва съществено влияние при разработването на програмите и платформите на водещите политически сили. За наличието на класово деление в обществото може да съдим по няколко напълно обективни критерия:

На първо място собствеността върху средствата за производство: в Република България са регистрирани 461 819 предприятия, от които 431 787 са микропредприятия. Броят на публичните предприятия, в които държавата упражнява контрол, е 265, или 0,06 % от всички стопански субекти. В тях са заети приблизително 122 000 души (4,16 % от заетите лица). Забележим принос в БВП имат само публичните предприятия в сектор „Енергетика“ и сектор „Транспорт“ – съответно 10 % и 0,5 % от БВП.

Наблюдението на работната сила за второто тримесечие на 2024 г. дава и точна представа за структурата на заетостта. От общо 2 930 300 заети лица 2 587 700 са наетите, като 605 100 от тях работят в публичния сектор. Други 199 600 души са самонаети – основно представители на свободни професии, занаятчии и др. Като работодатели са отчетени 130 800 лица. Спрямо общия брой на заетите в частния сектор (2 113 500 души) те са едва 6,2%. Важно е да се отбележи, че огромната част от тези работодатели са собственици на микропредприятия, които полагат и личен труд в производствения процес. Реалните работодатели в корпоративни структури (4469 средни и 770 големи предприятия) са не повече от 1,2% от общия брой или около 1570 души, които осъществяват контрол върху ключови отрасли от българската икономика. Следва да се отбележи, че тези 5239 предприятия формират почти 60% от общата брутна добавена стойност в националното стопанство.

Видно от изложените данни средствата за производство в частния сектор, който формира приблизително 85 % от БВП са съсредоточени в 4,5 % от икономически активното население, като най-значимата част е концентрирана в едва 0,05 % от него.

На следващо място следвайки класическата теория следва да се обърне внимание на формирането на принадената стойност, като за целта ще се изследват наличните статистически данни по няколко показателя. Видно от посочените по-горе данни средните и големи предприятия в страната формират 60% от брутната добавена стойност, но в тях работят 1 004 648 души, или 34,3% от всички заети. Въпреки това компенсацията на заетите у нас е с 14% по-ниска и остава трайно под средната за ЕС. Нещо повече – тенденцията за последните 4 години показва постепенно намаляване на този показател при отчитан ръст на БВП, което резултира в по-високи печалби за предприятията.

В потвърждение на твърдението за ръст на реализираните печалби в България са и официалните данни на Министерството на финансите за приходите от корпоративен данък. През 2019 г. приходите от този данък възлизат на 2,7 млрд. лева, или 2,3 % от БВП. За 2023 г. отчетните данни по този параграф показват приходи от 4,9 млрд. лева, или 2,7 % от БВП. Т. е. само за 4 години обемът на декларираните и обложени печалби в българската икономика е нараснал с цели 82 % от 26,95 млрд. лева (22,7 % от БВП) до 49,15 млрд. лева (26,5 % от БВП). В икономика, в която печалбите формират над ј от БВП, а паралелно намалява компенсацията на заетите, определено може да се говори за експлоатация на труда, доколкото подобно положение обслужва предимно капитала.

Не на последно място следва да се обърне внимание на разпределението на доходите от труд в различните доходни групи. За съжаление, подобна статистика не се поддържа регулярно и последните публични данни са представени от Министерството на финансите през 2019 г. Въпреки това изнесената информация е показателна – от общо 2 403 229 лица, получаващи доходи по трудови и приравнени на тях правоотношения:

• 845 863 лица (35,2 %) са получавали минимална или по-ниска от минималната заплата;
• 637 950 лица (26,5 %) са получавали до 1000 лв.;
• 603 835 лица (25,1 %) са получавали до 2000 лв.;
• 167 265 лица (7 %) са получавали до 3000 лв.;
• 81 941 лица (3,4 %) са получавали между 3000 и 5000 лв.;
• 46 406 лица (1,9 %) са получавали между 5000 и 10 000 лв.;
• 14 875 лица (0,62 %) са получавали между 10 000 и 20 000 лв.;
• 2 943 лица (0,12 %) са получавали между 20 000 и 30 000 лв;
• 3 985 лица (0,17 %) са получавали над 30 000 лв.

Обобщение на изнесените по-горе данни показва, че над 62 % от наетите са получавали възнаграждение под средното за страната за този период (1 208 лв.), а други 32% получават доходи от труд, които са около размера на минималната издръжка за живот на четиричленно семейство. Т.е. в страната се наблюдава масова практика на работещи бедни и работещи, които са в риск от изпадане в бедност. Едва около 5,3 % от работещите могат да бъдат реално причислени към категорията, която обичайно се нарича „средна класа“, докато хората с много високи и свръх-високи доходи са под 1 %.

Всички изложени данни не само потвърждават пирамидата на Киров, но и дават ясна индикация, че в България е налице отчетливо класово разделение и експлоатация на над 85% от работещите от по-малко от 1 % свръхбогати. Това се потвърждава не само през призмата на класическата марксистка теория, както е видно по-горе, но и от съвременните статистически измерители на неравенството, по които България от няколко години неизменно заема печалното първо място в ЕС – 38,4 коефициент на Джини и съотношение 8,1 по индикатора 80/20. Подобни данни показват сериозни структурни дефицити, както в икономиката, така и в основните публични системи, включително данъчната и осигурителната. Доколкото този негативен феномен е по-скоро български и присъщ за постсъветските държави, отколкото за останалите страни от Централна и Източна Европа, то и решенията следва да бъдат търсени на място у нас. Във всеки случай една друга България не просто е възможна – тя е необходима!

България е изправена пред сериозна енергийна криза

Още тази зима са възможни нарушения на сигурността на доставките на електроенергия. За това предупреждават в декларация до парламента и до медиите експертите на Българския енергиен и минен форум (БЕМФ).

Електроенергийната система на България навлиза във все по-задълбочаваща се производствена и ликвидна криза. В периодите на презареждане на реакторите в АЕЦ “Козлодуй“ страната рязко се превръща в нетен вносител на електроенергия (за ноември средно над 1200 МW), като това най-силно е изразено в часовете на вечерния връх на потребление – от 17 до 21 ч., когато фото-волтаиците зануляват производството си. Тяхното „изпразване“ се компенсира сега основно с внос на скъпа електроенергия от гръцки газови централи и от въглищни ТЕЦ от Сърбия, Турция и от Македония, които като нечленки на ЕС не са обременена с „екологичната“ добавка за въглеродни квоти както родните.

Анализите на енергийните специалисти на БЕМФ потвърждават тревожните прогнози, че през настоящата зима, дори при нормална аварийност на генериращите, преносни и разпределителни съоръженията и при нормален зимен ден се очаква дефицит в мощностния баланс от около 600 МВт при ограничените водни количество в язовирите на енергийните ВЕЦ. По-притеснителна обаче е оценката, че при екстремални зимни температури, дори при нормална аварийност и при нормално потребление на електроенергия този дефицит се повишава до около 1600 МВт.

И ако в предишни години тези дефицити е било възможно да се покриват с авариен внос от съседни енергийни системи, сега това ще бъде невъзможно, поради факта, че всички съседни държави декларират също високи енергийни дефицити.

Основните причини за днешното състояние на българската електроенергетика са множеството некомпетентни действия и бездействия – от липсата на стратегически планове за привличане на инвестиции в енергетиката, допускане на безконтролно изграждане на мощности на възобновяеми източници без компенсиране, пропуснатите шансове за въвеждане на механизма за капацитет и регламентиране на допустима държавна помощ за част от въглищните централи, практическото блокиране на проучванията и строителството на нови ВЕЦ и ПАВЕЦ, пълно подценяване на приноса на други алтернативни технологии за производство на електроенергия с възможности за регулиране на товара – малките модулни реактори, геотермалната енергия, оползотворяване на твърди битови отпадъци и наличните значителни количества горска биомаса във високоефективни нискоемисионни технологии, посочват от БЕМФ. Страната пропусна и възможността да модифицира част от въглищните блокове в газови, което Гърция направи и сега е основен вносител на електроенергия за регулиране на вечерния връх в товара на системата.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: