Днес е погребението на Ален Делон. Децата му отхвърлиха предложението за държавно погребение в „Инвалидите“ и решиха да съкратят последния му път – той ще почива в малката капела в имението си в Души, изпратен от около 40 близки и приятели. Това навярно е волята на самия Делон, като се има предвид отвращението му от днешния свят, който той с презрение бе решил да напусне дори с цената на самоубийство.

В медиите дефилираха всякакви долнопробни субекти – съвременни режисьори, продуценти, журналисти, пенкелери, интриганти – които ни натрапваха скандалните епизоди от живота на Ален Делон – колко лош човек бил и колко съдби е премазал. А аз си спомних едно старо интервю с него и въпроса на репортера:

– Казват, че имате лош характер – вярно ли е?

На което Делон отговори:

– Не. Аз просто ИМАМ характер.“

Ален Делон беше не само велик френски актьор. Той беше Франция. Истинската, прекрасната, неподвластната на мрака и пошлостта Франция. Франция на французите. Франция, която бе посечена пред очите ни. 

Покъртителен пример за това как обикновеният французин скърби за този титан, открих в скромно видео в Ютуб, създадено и качено от автор на име Лоран Бартолюси от Line Press, в ранното утро на 18 август, веднага подир новината за кончината на Делон. Бартолюси отива с камерата си пред собствеността на Делон в Души и там заварва двайсетина човека, дошли спонтанно, на развиделяване, да изразят почитта си към Самурая или Гепарда – така Делон е наричан в родината си, въпреки че в безсмъртния филм на Висконти по романа на Джузепе Томази ди Лампедуза, влиза не в образа на принц Салина ( чийто герб е гепардът ), а в трудната и нееднозначна роля на Танкреди.  

Бартолюси се насочва към човек с борсалино и тъмни очила, който майсторски изпълнява на акордеон стари мелодии – от младостта на Делон.

– Кой сте, къде живеете, защо дойдохте – пита журналистът от Line Press.

Човекът с борсалиното отговаря, че не живее в Души, а в друго градче. Чул в първите за деня новини вестта за смъртта на Делон. Грабнал акордеона и пристигнал право пред желязната врата на имението.

– Чувствах, че трябва да съм тук – простичко каза акордеонистът.

И продължи да свири.

Автор: Милена Върбанова

ВИЖ ВИДЕОТО:

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук: