Представяме ви документалния филм „Записки от Донбас“ на режисьора Николай Цонку, youtube.com. Субтитрите на български са в текстови формат под видеото:

Той не опита да избяга през Грузия и нямаше време да се сбогува с децата си. Вместо да отиде на почивка, отиде на фронта. Остави децата си, за да спаси чужди деца. Той загуби най-добрия си приятел и се сдоби с втори рожден ден.

23 минути от живота на хирурга Сергей, съпругата му Анна и тримата им синове. Войната и мирът през погледа на децата, чийто баща е мобилизиран. Трогателна история.

ГЛЕДАЙ ФИЛМА „ЗАПИСКИ ОТ ДОНБАС“ ТУК:

Казвам се Сергей с позивна „Док 61“. Лекар-хирург съм със стаж повече от 25 години, старши лейтенант от медицинските служби в зоната на СВО от 23 септември 2022 година. Мобилизиран, с трима сина. Най-малкият сега е на 9 години, ходи на училище, средният е на 14 години, също ученик, а най-големият ми син през август става на 21 години, учи в Политехническия университет в Санкт Петербург.

Казвам се Анна. Със Сергей сме женени повече от 20 години. Възпитаваме трима сина, аз съм лекар-стоматолог. Нашият Саша завърши музикално училище с пиано. Вова не свири, а Дима е самоук по китара, укулеле и какво ли още не, с което може да се свирят песните на „Крал и шут“ (руска пънк група – б.пр.)

Казвам се Дима на 9 години съм и обичам да се занимавам с актьорско майсторство. Често съм бил главен герой, играл съм дори и злодеи. В бъдеще планирам да стана актьор.

Казвам се Вова на 14 години, ученик. Искам да стана IT специалист.

Аз съм Саша на 21 години, студент. Тъй като уча в Санкт Петербург, не бях вкъщи в момента, когато баща ми отиде на война. Но много ясно помня какво преживях в този момент, много се безпокоях, ако трябва да се изразя меко.

Сергей: На 22-ри вечерта ми донесоха призовката. Беше към 11 часа вечерта. С жена ми имахме юбилей от сватбата и се канехме да отидем на почивка в Кисловодск. Това беше в четвъртък, а в петък в 8 сутринта отидох във Военното командване и ми казаха, че в 10 трябва да съм готов и да тръгна. Дори не успях да се сбогувам с децата, защото бяха на училище, а най-големият син беше в Петербург. Преди това сме имали разговори, буквално ден-два преди това седяхме и говорихме с приятели – ако изведнъж ни призоват, кой ще тръгне и кой няма да тръгне. Всички единодушно решихме, че ако ни призоват ще отидем. Никой не смяташе да бяга през Горен или Долен Ларс (на границата на Русия с Грузия, откъдето множество руснаци напускаха страната, за да не бъдат мобилизирани – б.пр.) Получих призовката и тръгнах буквално без да зная накъде и какво.

Анна: Сергей ми каза: „Сега отивам във Военното командване, дойде призовка, ще разбера какво-що и тръгваме. Ще се забавим час-два и тръгваме с теб за Кисловодск.“ Куфарите ни бяха вече събрани, а той се връща и казва: „Това е, заминавам.“ Аз го питам: „Шегуваш ли се?“, а той ми казва: „Не, след час трябва да съм във Военното командване.“ Естествено, аз започнах да събирам нещата му. Не изпаднах в някакви истерии, ние с мъжа ми подкрепяхме цялата тази ситуация. Не съм плакала, просто не знаехме за колко дълго ще бъде това. „Ще се върна след три месеца.“ Не е имало желание за измъкване, за оправдания, той тръгна с готовност и аз му казах: „Добре, отивай.“ Но стана така, че не си взе довиждане с децата.

Дима: Татко отиде за хляб и когато се върна, ни позвъниха по домофона. Бяха от Военното командване, на 23 септември го взеха. Първите седмици, първия месец беше сложничко и тъжно.

Вова: Бях си вкъщи в този момент, когато баща ми получи повиквателната, след като няколко дни по-рано Владимир Владимирович [Путин] беше обявил частична мобилизация и може би няколко дни по-късно баща ми получи повиквателна.
Сергей: Най-големият някак повече разбираше всичко. Каза ми, „Татко, може би ще се върнеш, но може да се получи по някакъв начин по принцип и да не се върнеш.“ Най-тежкото, докато съм тук, е липсата на възможност да общувам със семейството си, да бъда със семейството си. Други особено трудни неща няма, с всичко може да се свикне – разни битови трудности и така нататък – но липсата на постоянно общуване с децата, с жена ми, със семейството е това, което ме напряга. Особено ме напряга това, че децата растат, а аз всъщност почти не виждам как става това. Те сега са в такава възраст, че им нужен баща вкъщи. Но така се случи.

Вова: Мама пое всичко върху себе си, аз се опитвах да ѝ помагам някак, и сега се опитвам, разбира се. Но без татко всичко стана по-трудно.

Саша: След като татко замина станах по-отговорен и се старая да призова и братята си към такава отговорност.

Анна: Първоначално бях в шок, беше ми трудно, не можех да карам кола – такива технически моменти като взимането на детето в осем вечерта от театралната школа…

Дима: В началото аз не знаех, че не трябва да разстройваме татко, и често плачех.

Сергей: Първото ми връщане беше най-неочакваната изненада за всички тях. Имаше много сълзи, сълзи от радост. Най-малкият ми син има по принцип впечатлителна природа, творческа. Отначало не повярва – чувстваше се объркан, сълзи… Жена ми също, разбира се. Естествено, при нея нямаше сълзи, но се зарадва много. Сега вече няма такива емоции при срещите ни, малко посвикнахме.

При нас мама е по-скоро строга, те чакат татко да си дойде и някак да се измъкнат от строгостта на майка си. Начинът на възпитаване дава своите плодове и аз в общи линии се гордея с децата си.

Саша: Първоначално може би за мама беше най-трудно, така е и до днес, но тя се научи, адаптира се, и сега се чувства по-уверена.

Сергей: Най-голямата награда ще бъде по-скоро да си бъда у дома. Най-ценното е може би това, което децата преживяват, когато си идвам вкъщи в отпуск. Най-малкият, който е творческа натура и е много емоционален и всеки път ме посреща с букет от емоции. Това е.

Сергей: Добър ден!

Съседи: Прибра ли се?

Сергей: В отпуск.

Съседи: За колко време?

Сергей: Две седмици.

Съседи: При вас там всичко наред ли е?

Сергей: Горещо е. Тежко е.

Съседи: Ние сме с вас.

Сергей: Знаем го.

Сергей: Бащата е преди всичко може би приятел. Поне за момчетата. За момичетата сигурно е малко по-различно, но за момчето бащата е по-възрастен приятел, както се казва. Философ, който може да си поговори с теб, да ти обясни разни неща и да се разбирате. Събеседник.

Чук-чук-чук.

Сергей: Когато докарват млади хора – 21,22,23-годишни – винаги ги гледам и виждам в тях моя син. Разбира се, чувството е само едно – болка. Ако можех, щях да плача.

(Приемане на пациенти: Двамата са попаднали под обстрел по едно и също време.)

Сергей: Няма да тръгне зараза, защото куршумът е здраво заседнал в костта. (Вадят го) Виж как се е забил като котва.
За тези две години съм спасил няколко живота. И десет само да са били, това е добре, значи ненапразно съм тук.

Вова: За мен, разбира се, първо моят баща е герой. Той много ме вдъхновява, гордея се с баща си.

Саша: Баща ми има няколко отличия, медали. Зад всеки медал стои някакво дело, което е много голямо, и ме обзема гордост, когато знам, че работата на баща ми е оценена и е важна.

Анна: Нашият татко е герой и всички сме уверени в това. Той е добър специалист, винаги помага на хората и той наистина е там реално. Зная, че той там помага, спасява.

Дима: Не крещя на всеки ъгъл, че вижте моя баща, моят баща е моят герой.

Сергей: Имаше украински пленници, които докарваха при нас. Миналата година имаше много такива. Не сме правили разлика дали е наш или не е наш – оказвахме помощ поравно. Те лежат на съседни носилки – нашите момчета и украинските пленници. Няма разлика, оказваме пълен обем помощ на всички пленници.

Сергей пред мемориала: Ето, синът на моя пациентка, който е починал. Съседи, приятели, познати. Градът е малък и се познаваме. Затова разбирам дядото, който винаги – като всички фронтоваци – казва, че всички, които са минавали през война, стават най-миролюбивите хора.

Най-големият ужас, който преживяхме, беше на 28 ноември миналата година, в 9:20, когато в нашата болница паднаха две Himars. Едната падна директно в стаята, където се намирах аз, заедно с още двама души. До мен беше един приятел хирург, Олег, Царство му небесно. Ракетата падна точно върху него и за съжаление не успяхме да го спасим. А аз вече смятам 28 ноември 9:20 ч. за свой втори рожден ден. Не знам по какво чудо останахме живи там. Имахме късмет, че единият снаряд се взриви върху нас, а вторият Himars по някаква причина не сработи, не се взриви, влезе в мазето и вероятно това ни спаси. Ако се беше взривил, разбира се, сега нямаше да разговарям с вас.

За да възпиташ нормално дете, трябва първо самият ти да бъдеш нормален човек. От трепетлика не се раждат портокали, както се казва. Трябва с личен пример да се показва как трябва да бъдат нещата.

Вова: Да, за почти всичко татко ми е пример. Той ме научи да бъда храбър, мъжествен, повече или по-малко отговорен.

Саша: Аз съм този, който съм, благодарение на родителите си, които ме научиха на любов към рода, към ближния, към приятелите.

Дима: Най-положителната черта в характера на моя татко е любовта. Татко ми е храбър, любящ и по принцип много добър.

Анна: Разбирам, че баща им им е нужен. Мама не е достатъчна. Да, мама може да изпере, да изглади, да нахрани, но е нужен татко. Това не мога да им го дам. Понякога казвам на мъжа си: „Поговори със сина си, случва му се това и това…“

Сергей: Те имаха желание да дойдат при мен, и средният, и най-големият, но аз ги разубедих. Миналата година ходихме в Крим, минахме през Запорожието, по горния път. Докато пътувахме им показвах. Минахме и през Бердянск, покрай 100-километровия фронт. „Татко, хайде да отидем!“. Казах им: „Не. По-добре не.“

Дима: Днес се угощавам.

Журналист: Какво, разпускаме ли днес?

Дима: Разпускаме. А после отиваме за риба и също ще разпускаме.

Журналист: С татко?

Дима: Естествено!

Сергей: …да правя вино, да ходя за риба… Но засега май още е рано за пълно спокойствие.

Анна: Учим децата си на любов към семейството, към нашата руска култура. Разбира се, баща им се отнася добре с мен, децата виждат правилен пример. Там няма въпроси.

Вова: Опитвам се да помагам на мама. Ако мама поиска нещо, да отида в магазина, или да помогна нещо с готвенето, с чистенето, за да не бъде толкова осезаемо отсъствието на баща ми.

Саша: Бащата е преди всичко наставник. Човекът, който ще ти покаже, ще те научи, ще ти помогне. Иска ми се да вярвам, че войната не е повлияла на баща ми, но това едва ли е възможно.

Вова: Както каза големият ми брат, това и психически и физически много тежко се отразява на здравето. Много е тежко да се приеме, че се водят толкова ожесточени боеве, и особено тежко е за лекарите, когато виждат последствията върху човека и чувстват и съпреживяват всичко това.

Сергей: Променя се отношението към живота. Разбираш, че това, което е било преди войната, че всичко е даденост, някак си живееш живота, който няма да избяга, ще си го има – ето тази зона на комфорт ще изчезне за един миг. И край. И не само твоята.

Ето вляво е моята болница, в която преди СВО работих 25 години.

Многодетните бащи сигурно са най-заинтересовани всичко това да свърши. Да свърши по-скоро, за да не оставим това на децата си. И вероятно това е основният движещ фактор за всички многодетни бащи, които идват да служат – те не искат децата им да преживеят това, което сега на нас ни се налага да преживяваме.

Дима: Войната е голям конфликт между страни, вследствие на който загиват много хора.

Анна: Иска ми се всичко да свърши по-бързо.

Вова: Мама не плаче често. Мама е силен човек.

Сергей: Искам да пожелая на всички бащи, и по принцип на всички жители на нашата страна, да не остават равнодушни. Пожелавам по-скоро ние с вас да сложим край на всичко това. И да стане по-бързо във времето.

Дима: Скъпи воини, ние вярваме във вас, обичаме ви. Вие ще се върнете у дома цели и здрави.

Саша: Иска ми се хората повече да ценят културата си. Имаме богата история, имаме много прекрасни, талантливи хора и ако се захванем с тях, мисля, че за Русия ще става само по-добре.

Сергей: И ще продължаваме в същия дух.