Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Зловещата тайна на всяка бг. болница – Стаята на смъртниците

  Всяка болница има своите тайни. Част от тях са скрити от лекарския екип, който предпочита да не говори за ужасите, случващи се в сградата на съответното болнично заведение. По-точно казано, това не са ужаси, а начин да остане невидим за очите на посетителите краят на безнадеждно болните и на хората, при които дори морфинът вече не помага, защото болките са адски силни, виковете и стенанията им са толкова гръмогласни, че могат да „скъсат“ сърцето и на най-бездушните.

 

Повечето пациенти умират към 5 сутринта

Повечето пациенти умират към 5 сутринта

За всички тях почти във всяка болница съществува една стая с няколко легла. Наричат я стаята на смъртниците, вероятно по аналог на онези стаи в затворите, където осъдените на смърт, очакват палачът да ги повика минути преди да изпълни екзекуцията. Единствената разлика между осъдения и болните е тази, че вторите нямат право на последно желание. А дори и да имат – нямат сили, нито глас да го споделят.

Стаята на смъртниците си има номер. Случва се да бъде 13, но може 14, 15 или 16. Наричат я неофициално стая на смъртниците предимно представителите на медицинския персонал и санитарите, които по волята на съдбата се грижат от „а“ до „я“ за заминаващите си от този свят. Именно те присъстват неотлъчно до главите на болните, за да следят всяка глътка въздух. С времето толкова се специализират в работата си, че заприличват на половин доктори.

Оказва се, че да бъдеш санитар в болница, не е лесна работа. Пред репортер, един от десетките хигиенисти в известно столично здравно заведение разказа потресаващи истории за пациенти, които се лутат между земния и небесния свят.

Санитарят последен изпраща болния към неизвестното, което следва след стаята на смъртниците

Санитарят последен изпраща болния към неизвестното, което следва след стаята на смъртниците

„Обвиняват ни, че пием, а ние просто нямаме друг избор. Не се оправдавам по този начин за шишенцето – 200 грама водка в джоба, което неотлъчно е с мен. Понякога тези 200 грама са малко и се налага да изтичам до близкото кафе за още едно патронче, което нежно наричаме копеляче. Идва от копеле. Сгрява ми кръвта, дава ми енергия и ме прави смел. Като ударя първото копеляче, се чувствам гот, защото имам сила да блъскам количката с всякакви типове – припаднали баби реститутки и бабаити, пострадали в пиянска сватба.

Колкото и кръв да шурти от главите им, повтарям си: „Спокойно, спокойно“ и дори намирам сили да се усмихвам, когато е тъжно или когато близките на ранения страдат. Никой по-добре от санитарите не знае тайните на безнадеждно болните. Ние сме хората с легена, без който пребиваването в болница е немислимо. Ние сме и с парцалите за бърсане.

Виждаме всичко, за което не бива да се говори защото в крайна сметка всички сме човеци и имаме едни и същи нужди“, споделя Цветан М., който, преди да стане санитар, е бил шофьор на линейка в Бърза помощ.

Работата като такъв му се видяла доста напрегната. Налагало се да помага на докторите, да се разправя с недоволните роднини на болния и вечно да бърза по столичните улици, като отнася негодуванието на редовите шофьори.

Решил да търси друго препитание и така станал санитар. Харесвал професията си, защото заплатата му, макар и малка, била сигурна.

Първият му работен ден бил в стаята на смъртниците. Тогава за сефте чул, че има такава, но смело пристъпил да изпълнява служебните си задължения.

Макар да са повече хигиенисти, санитарите в болничните заведения са се специализирали в половин доктори

Макар да са повече хигиенисти, санитарите в болничните заведения са се специализирали в половин доктори

„В таза стая попадат хората, за които вече няма какво да се направи. Разбира се, забранено е пред близките и роднините им да споменаваме, че се казва стаята на смъртниците, за да не всяваме допълнително паника. И бездруго смъртта е процес, който трудно се преживява. Когато се опре до тази стая, е ясно – остават ти броени дни живот или няколко часа – обикновено от 3 до 4 часа. Това е време, през което всеки организъм по различен начин се бори с края. Болните се приковани към леглото, не стават, не се разхождат. По очите и по дишането им си личи, че краят идва. За нас, санитарите, личи и по нещото, което отива в легена. Секретите говорят много за болестите, за здравето и за последните вдишвания. Повечето неща, които знаем, сме ги научили от лекарите, които неволно се изпускат и ни дават наставления какво да извършим, докато те обръщат внимание на поредния пристигнал.

Стенанията в стаята на смъртниците са с доста високи децибели, но те се чуват и забелязват само от здравите хора. Гледката е потресаваща, защото всички са с особен сиво-черно-сивкаво-бял цвят на лицето. Няма грам руменина. Банките с различните течности за подсилване на организма по-скоро имат хуманна цел, отколкото животоспасяваща.

Понякога роднините сами се досещат, че става нещо фатално и питат: „Още колко остава?“. Питат, за да се сбогуват, да си простят, ако има нещо. Толкова са тъжни и отчаяни, че се доверяват и на нас санитарите“, разказва Цветан М.

Той твърди, че не се е случвало пътник за оня свят да излезе жив от стаята на смъртниците. Чудеса там не ставали, макар че на всички се искало да получат знамение, че нещата не са толкова безнадеждни.

Повечето от пациентите напускали греховната Земя призори – обикновено към 5 сутринта, когато слънцето правило първите опити да пробие тъмнината. Нямало логично обяснение на ставащото. Движението в стаята било голямо – изкарвали едно тяло и докарвали друго на мястото му.

Сред задълженията на санитаря било да събуе чорапите му за да улесни по-нататъшната работа на „колегите“ от моргата.

„Такъв е краят на всички ни. Талонче с номер на палеца на крака – сигурният белег, че вече принадлежиш на миналото. Има нещо общо с раждането, когато на ръчичката ти слагат талонче с номер, дават ти име и те пускат да живееш. В случая обаче те блъскат към крематориума. А какво има след стаята на смъртниците, не мога да кажа. Това не се вижда, нито се усеща от нас обикновените граждани, които иначе минаваме за всезнайковци, но дълбоко в себе си сме едни страхливци. Аз съм виждал страха в очите на хората. И да ги питаш: „Ей, от какво се боиш?“, не знаят отговора. Според мен смъртта не е толкова страшна, колкото борбата за живот, да оцелееш, да имаш с какво да нахраниш семейството си“, фило-софства нашият източник.

 

 Странностите на професията санитар

Цветан признава, че въпреки упоритите усилия да запази чувството си за хумор в нормални граници, е придобил интересно, почти извратено хоби. Редовно снима ноктите на краката на пациентите, които постъпват за лечение. Същото правят и колегите му. После се събират на по кафе и коментират фотосите си. Кълне се, че понякога има уникални кадри.

Човешката тъкан била толкова изродена, че приличала на кожа на древно влечуго. Често се натъквали на нокти, забити в кожата, и така се получавало фигурка на скален манастир, която също ставала обект на коментари. По негови данни българите – независимо дали са мъже или жени, тотално били скарани с педикюра. В това отношение най-интересни били бабите реститутки, които постъпвали в болничното заведение, нагиздени с маркови прашки, но с орлови нокти по краката и изтънчен маникюр на ръцете.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *