Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Вежди Рашидов: Който ме е подслушвал, жална му майка! ИНТЕРВЮ

Вежди Рашидов е роден през 1951 г. в Димитровград в семейството на известната певица Кадрие Летифова, която умира, когато синът й е в 4-ти клас. Той е един от най-утвърдените български скулптори със световна известност. Бивш министър на културата, а в момента депутат. Известен с острия си изказ и безкомпромисна позиция по всички обществени въпроси.

Вежди Рашидов

Вежди Рашидов

– Господин Рашидов, преди години ми казахте, че не сте открили шифъра за собствената си душа. Намерихте ли най-после себе си?
– Странен въпрос. През целия си съзнателен живот човек търси истината за себе си. Ако ние знаехме къде се намира щастието, любовта, свободата и бъдещето, то сигурно тогава щяхме бързо да достигаме до това, което вечно търсим, и щяхме да приключим със себе си и със стимула да бъдем на този свят, защото в живота няма друго какво да открием. Така че и аз не знам кой е Вежди Рашидов.

– Ако днес ви поканят да се включите в политиката, бихте ли се съгласили, след като видяхте за какво става дума в нея?
– Аз и сега съм в политиката. Но смятам, че човек трябва да бъде реалист и да си дава сметка за единствения си живот, който е само един миг. И тъй като за мен по-голямата част от живота ми е минала, а онова, което остава, е по-малката, то моят избор ще бъде там, където няма понятието бивш, а това е изкуството, с което цял живот се занимавам. Изкуството е това, което ме създаде, утвърди ме като име, осигури начина ми на живот, всекидневието ми. Или по-точно казано – изкуството е онова, което ние понякога с охота наричаме вечно.

– Кой е основният извод, който направихте за себе си, след опита ви като министър и сега като депутат?
– Да, изводи има. Все повече се утвърждава една поговорка, която може би единствено у нас съществува – няма ненаказано добро.

Но както е казал Пеньо Пенев, „не търся безсмъртие и пътища леки / а ватенка топла за зимния ден / безсмъртно нека тук остане навеки / построеното от мен“.

– Вие не криете приятелството си с Бойко Борисов, за когото многократно казахте, че няма да предадете. Пак в интервю, което правихме преди години, заявихте, че държавата не се оправя от един човек, защото никой в света не може да обсеби дъгата, която има много цветове. Не се ли опитва Борисов да обсеби дъгата?
– Никога не съм бил анонимен човек, който е крил живота си или приятелствата си, а и предателствата. За щастие или нещастие всички се познаваме добре – България е малка. И Борисов го познавам от много години. Как така същите тези хора, които не казваха каквото и да е по негов адрес, когато той вървеше по пътя на своята политическа кариера, сега агресивно създават демонизиран образ на Бойко Борисов? Как същите тези „глухонеми“ в прехода, надули се кой знае защо хора сега създават демонизирани образи в обществото на този или онзи? Неслучайно народът е казал: една въшка, като се наяде, се качва на челото.

Вежди в среща на Борисов и Цветанов

Вежди в среща на Борисов и Цветанов

Познавам Борисов от трийсет години и всички тези опити за неговото демонизиране са част от помия, чиято цел е единствено да бъде дискредитиран един човек. Аз лично работих прекрасно с премиера Борисов. Имахме доверие, един в друг. Благодарение на това доверие никога не съм си позволявал да го подведа в каквото и да било. Мой е рефренът, който се повтаряше години наред – че всичко, което сме направили, е видимо и може да се посочи с пръст. Сещам се за Христо Мутафчиев в ролята на Стамболов и монолога там.

– Защо точно този монолог?
– Ако го преведа на мой език, той би прозвучал така: направи се Музей на съвременното изкуство, направи се Музей на социализма, направи се Националният музей в кв. 500, Кръстатата казарма във Видин, Националният политехнически музей, ремонтира се Гимназията по полиграфия, Музикалното училище „Добрин Петков“ в Пловдив, Музикалното училище „Панчо Владигеров“ в Бургас, Класическата гимназия в София, Училището за танцово изкуство в София, Музикалното училище „Панайот Пипков“ в Плевен, Художествената гимназия в София, първото българско филмотечно кино „Одеон“, театърът във Варна, театърът в Бургас, операта в Бургас, операта в Русе, филхармонията в Русе, театърът в Шумен, зала „България“, камерната зала на Сатиричния театър. Ремонтира се бившият царски дворец – Националната художествена галерия, направи се реформа в сценичните изкуства, от която днес театрите са пълни, поправи се законът за пенсиите на балетистите. Възстанови се след десетилетия Международният фестивал на анимационното кино, построи се модерна работилница за театрални и оперни декори в София. Реставрира се Ески джамия в Стара Загора, Червената църква край Перущица, могилата Шушманец в Долината на тракийските царе, Историческият резерват Трапезица“ край Търново, Никополис ад Иструм в Силистра. Социализира се резерватът „Плиска“, възстанови се църквата „Св.”Георги” в Арбанаси, некрополът под „Света София“, Римската крепост Сексагинта Приета. Софийското ларго получи един от най-красивите площади. Аплодираха български творци и артисти – от изявите им в залите на Болшой театър до гастролите им в Япония. Осигури се гостуването на колекции от най-големите световни музеи, отвориха се вратите на театър „Шанз-Елизе“ за българската култура, подписаха се спогодби за изложби на българското културно наследство от Брюксел и Москва до Лувъра в Париж. Направи се поправка в Закона за хазарта и десет на сто от приходите ще отиват В Националния фонд „Култура“. Подписаха се споразумения за филмови копродукции с Израел, Франция, Турция и се дадоха най-много пари за българско кино, откакто има Закон за филмовата индустрия. България стана Регионален център за нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО. Бих изброил още доста и както казва Стамболов чрез перото на Стефан Цанев – всичко това направих аз, Вежди Рашидов, за три години и половина. Така че не е честно да нямаме очи да видим всичко това и най-малкото да се опитаме да признаем доброто. За лошото ние сами ще си сведем главите. Та за какво обсебване на дъгата можем да говорим? Това е логиката, по която и Бойко Борисов има своето право да говори за магистралите, за естакадите, за пречиствателните станции и за всичко онова, което е осъществено по времето на неговото управление. Защото всичко това е видимо и се използва от българските граждани. А останалото е празно говорене на демагози, които и едно дърво не са посадили в живота.

– Не смятате ли, че целият политически елит е компрометиран и трябва да се появят нови лица? Виждате ли ги?
– Не знам какво значи да има нови лица, но добре разбирам какво означава нов морал в държавната политика. За мен е важно новите или старите лица на едно управление да имат биография и доказано във времето професионално поведение и морал. Иначе ще бъде смяна на едни тунеядци с други тунеядци. Затова в света има едно колосално издание – „Кой кой е“. А колкото до сегашния политически елит, аз смятам, че той е изчерпан. Затова демокрацията е създала възможността след избори обществото да каже своята дума.

– Защо според вас обществото е завладяно от такава злоба и агресия? Къде бъркаме?
– Навремето Горки е бил повикан да обясни на бедния руски народ, за да му върне достойнството и самочувствието, че бедността не е порок. Гогол е казал, че бедността не е порок, но е пълна свинщина.

Винаги съм казвал, че в нашата политика влизат незнайни герои от паланки и села, които идват от нищетата и в рамките на две години променят облика си, костюмите си, очилата си, походката си, репетират пред огледалото ораторство, изговарят красиви думи без никакво съдържание и след мандат или два напускат политиката като успешни богати бизнесмени. И тъй като никой никого нищо не пита, остава единственият въпрос, който си задаваме вече двадесет и пет години: къде бъркаме? А най-тъжното е, че отговора го знаем всички.

– Кога в живота ви е било най-трудно, като изключим моментите, когато сте се разделяли с най-близките си?
– За съжаление най-труден се оказа самият живот. Когато години наред си се надявал,вярвал, уповавал, накрая стигаш до извода, че си един герой на Сервантес и животът е пропилян с вятърни мелници

– Има ли грях, който не можете да си простите?
– На този въпрос съм си от оворил и си отговарям многократно и почти всяка вечер, преди да си легна, се питам едно и също – дали има човек, на когото аз да съм навредил или сторил зло в живота. Ако има такъв, бих искал да го видя. И съм много щастлив, че сънят ми е спокоен.

– Бяхте казали, че искате животът ви да мине с малка водка, малка пластика и една малка жена. Успяхте ли?
– Да. И с една голяма жена.

– Ако трябва да направите скулптура на българския политик, как ще изглежда тя?
– Никой никога в живота си не си е позволявал да прави скулптура на българския политик. Скулптури се правят само на личности, които са направили нещо неповторимо.

– На Борисов не бихте ли направили?
– Зависи. Глас народен, глас Божи.

– Кога за последен път плакахте от радост и кога от мъка?
– Да, не е тайна, че се разделих с всичките си близки, които напуснаха този свят. Не е тайна, че животът започва да става ежедневие, когато в отвъдното отиват едни от най-добрите ми приятели. Тогава човек плаче. Но си струва в единствения си живот да можеш да заплачеш и от радост За съжаление това не ми се е случвало.

– Кажете 3 неща, с които се гордеете от времето, когато бяхте министър?
– Първо – че работих с един мотивиран и експертен екип, половината от който след мен беше уволнен. Това, че стана възможно при най-ниския бюджет от 86 милиона лева, с какъвто нито един министър на културата досега не е управлявал, да направим реформата в театрите, да увеличим с три милиона и половина парите за кино и да увеличаваме всяка година бюджета на министерството така, че да го оставим 123 милиона лева в края на нашия мандат.

Този бюджет, вместо да бъде увеличен с още три милиона и половина, за да се вдигнат стандартите на българските артисти, сега беше намален с толкова. И трето – създадохме дирекция за европейските проекти, благодарение на която усвоихме сто процента европейските средства за култура. За жалост първото нещо, което се случи след нас, е, че тази дирекция беше закрита. Без да си дават сметка, че това е една от малкото възможности при тежка финансова криза да има нови средства за българската култура. А за така наречения Български Лувър, каквито и напъни да се правят да бъде неглижирано моето име, нека знаят и помнят добре историята с Колумб. Когато след като открива Америка паразитиращите аристократи му се подиграват, че те също са могли да го направят, то тогава Колумб ги поставя на изпитание, карайки ги да поставят едно яйце право върху долната му част. Яйцето винаги се катурвало. Тогава Колумб чуква черупката и то застава право на масата. Всички в един глас казват: „И ние можехме така да го направим“. А Колумб им отговаря кратко и ясно: „Можехте, но не сте го направили“.

– Вярно ли е, че сте имали публичен конфликт с Цветан Цветанов, когото подозирате, че може би ви е подслушвал?
– Не бих искал да се концентрирам върху личността на Цветанов. Във всяко общество винаги има съмнения, подозрения и препирни. Аз съм емоционално прям човек и в работата на един Министерски съвет не само с Цветанов, но и с много други колеги сме имали спорове. А колкото до подслушването, то всички живяхме в тази психоза, но никога не съм си позволявал да нападам когото и да е, ако за това нямам ясни доказателства. И ако това по някакъв начин се докаже, то откровено мога да кажа „жална му майка“, независимо дали се казва Цветанов, или е някой друг.

– Защо е толкова здрава връзката Цветанов-Борисов?
– Този въпрос трябва да го зададете на тях двамата.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *