Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Тв легендата Вера Маринова: Душата ми кърви! ИНТЕРВЮ

Ако поне веднъж сте чували от телевизора гласа на Вера Маринова, почти сигурно е, че няма да го забравите. Когато тя бе зад микрофона, от малкия екран звучаха наистина качествени спортни коментари.

Вера Маринова

Вера Маринова

Дълги години чаровната дама отразяваше по БНТ турнири по художествена гимнастика и фигурно пързаляне, олимпиади и световни първенства. Това продължи до средата на 90-те, когато напусна телевизията и се установи в Англия. За Острова Вера замина, защото се омъжи за поданик на Нейно Величество – Джон Аткинсън. На Албиона г-жа Маринова оглави PR отдела към местната федерация по гимнастика. Там тя е на служба и до днес.

Тези дни Вера пак си бе в София, защото имаше ангажимент покрай световното пo скокове на батут. Възползвахме се от случая и я посетихме в пресцентъра на зала „Арена Армеец“, а тя ни разказа подробно, откровено и увлекател но своя забележителен живот.

– Г-жо Маринова, какви са ангажиментите ви в София?
– Пристигнах в последния момент от Англия. Поех ангажимент да се занимавам с медийните операции покрай световното по скокове на батут, акробатична пътека и двоен минибатут-акредитации, проверки, почти ежедневна връзка с Международната федерация, с организационния комитет, който трябва да подсигури почти всичко необходимо за нормална дейност в пресцентъра – работни зони, пропускателен режим, наличност и качество на интернет връзките… доста дълъг списък, който ще ни бъде трудно да изчерпим. На повърхността изглежда почти нищо, но за да се чувства всеки комфортно, е необходимо да се положат доста усилия. Самата аз бях много приятно изненадана, защото на световното има повече от 50 души акредитирани журналисти, без да броим екипа на БНТ.

Така изглеждала Вера Маринова през 1972 г.

Така изглеждала Вера Маринова през 1972 г.

– Все по-често си идвате в България. Обмисляте ли вариант със съпруга ви Джон да се установите да живеете тук?
– Да, често съм си в България. Сега, както и в изминалите години, трябва да се съобразявам предимно със съпруга си.

Той е пенсионер и има здравословни проблеми. Диабетик е и всяка седмица по 2-3 пъти ходи на прегледи. В Англия тази система е много добре организирана, той се чувства по-комфортно. Освен това и децата ми са там. Кога ще дойдем за постоянно в България, не мога да кажа.

– Още ли сте шеф на PR отдела на Английската Федерация по гимнастика?
– В последните 2 години съм в ролята на медиен консултант. Хората, с които работих и които подготвих в изминалите години, правят по-голямата част от това, което преди вършех сама. Сега отделът се е разраснал до 12 души. Вече не се занимавам с чисто административната част. Аз пожелах да е така и съм много щастлива.

Работата ми днес е предимно творческа.

– От 1995 г. сте във Великобритания. С какво най-често бяха свързани завръщанията ви в България от тогава до сега?
– С близките ми и ангажиментите ми към БНТ. Откакто заминах, си отидоха почти всички от моето семейство – баща ми, брат ми, най-добрата ми приятелка, която беше свидетел на сватбата ми с Джон. Колеги и други близки хора също починаха. Така че почти всяко мое завръщане беше свързано и с много критична ситуация, понякога и с погребения.

– Погребали сте и бившия си съпруг…
– Така се случи, че аз и децата трябваше да го погребем. По случайност бях в България, не се бяхме виждали повече от 10 години. Бях на гроба на баща ми, когато ми се обадиха от полицията и ми казаха, че бившият ми съпруг е починал. Явно не са знаели на кого друг да звъннат.

1961 г. Балетният състав при Двореца на пионерите изпълнява „Лебедово езеро". Вера  първата вляво

1961 г. Балетният състав при Двореца на пионерите изпълнява „Лебедово езеро“. Вера първата вляво

– Дъщерите ви с какво се занимават в Англия?
– Имат сериозни професии и си изкарват хляба сами. За да могат да компенсират това, че седят с часове на бюро в офиса, танцуват. Интересуват се и от учението на Петър Дънов, но без да са фанатички. Корави момичета.

– Вашата майка е починала, когато сте били на 18. Как преодоляхте шока от тази загуба?
– На тази възраст, когато ти се случи нещо подобно, първо си мислиш, че това не става с теб. Гледаш нещата като през аквариум. Месеци наред не бях в добро състояние. По време на катастрофата, при която загина майка ми, не бях в колата, защото имах състезание по художествена гимнастика (Вера има успехи не само като журналист, но и като грация в залата – б. р.) и трябваше да остана в София. В автомобила са пътували татко, мама, дъщерята на моята кръстница и нейната дъщеричка. 6 месеца след това беше първото световно първенство, в което участвах. До голяма степен спортът ме спаси. Хубавото при него е и че те учи да губиш. Когато те боли, е добре да направиш едно физическо свръхусилие. То отнема част от болката. За съжаление в България спортът бе забутан в ъгъла.

– Как ви се струва твърдението, че българската художествена гимнастика вече не е това, което беше?
– Не е, разбира се. Условията и ситуацията сега са съвсем, различни. Иска ми се да вярвам, че амбицията е една и съща за всяка сфера, в която сме имали много високо световно равнище, но сме попаднали временно в кризисен период. Нещата се свеждат не само до финанси и подкрепа. Свеждат се до самочувствие, вяра и себеуважение.

– Мнението ви за Нешка Робева и Мария Гигова?
– И двете са изключително талантливи, жени. Нещата са се стекли така, че едната се е реализирала най-силно в първата част на своята професионална кариера, говоря за Мария Гигова. Другата – Нешка, се е утвърдила във втората част на кариерата си като световноизвестен треньор. Нейни съчетания все още се изучават в академиите на Международната федерация по гимнастика. Да, съчетанията на поколението на Пили Игнатова, Анелия Раленкова, Бианка Панова все още се дават като пример. Нешка сега участва на откриването на Световното първенство по скокове на батут. Тя е изключителен талант, а това, което носи човек в себе си, никой не може да му го отнеме. Мария Гигова беше посвоему уникална като състезателка.

С Николай Колев - Мичмана на олимпийските игри в Сеул

С Николай Колев – Мичмана на олимпийските игри в Сеул

Часове преди първенство или дори ден преди това, когато влезеше в тренировъчната зала, може и да не беше особено впечатляваща, но на самото състезание имаше едно чувство в повече, което приковаваше. Много малко са тези спортисти, които могат да покажат 100% от възможностите си на състезание. Обикновено там се дава 60-70% от това, което можеш като максимум. Мария обаче имаше това качество да вади от себе си повече, отколкото показваше на тренировки. Тя обичаше публиката и хората по трибуните й отвръщаха със същото. Нешка беше изключителна, „зверски“ трудолюбива, но не можа да се реализира напълно като състезателка. Нищо, че имаше моменти, когато тя беше по-добра от Мария в залата. Но такива са законите на гимнастиката, в тези спортове няма метър и хронометър.

– Може ли да се говори за съперничество между двете?
– Винаги е съществувало и то се знае. Маргарита Рангелова дори написа книгиза това съперничество, което изтегли много напред българската художествена гимнастика. Би следвало хората през призмата на времето да видят доброто, което се роди от конкуренцията между Мария и Нешка. Ако човек продължава да живее с емоциите от XX век и наблюдава нещата все през същата призма, става една много превтасала манджа.

– Най-запомнящата се олимпиада, която сте коментирали?
– Лятната олимпиада в Барселона през 1992 г. и зимната в Калгари през 1988-ма. В Канада бяхме само 4 души – Сашо Диков и аз от БНТ, Асен Минчев и Калин Катев от радиото. И ние четиримата направихме повече от 300 часа програма! Как е станало това, самата аз нямам обяснение и днес. В процеса на работа ставаха разни куриози. Например Сашо Диков и аз коментирахме закриването през няколко десетки километри един от друг, но като се върнахме в България, никого не успяхме да убедим, че не сме били един до друг.

Дъщерите на Вера Маринова вече изкарват сами прехраната си и борят стреса с танци

Дъщерите на Вера Маринова вече изкарват сами прехраната си и борят стреса с танци

Най-хубавата олимпиада като емоционално чувство беше тази в Лилехамер, Норвегия през 1994 г. Тя най-много се доближи до баланса „Нищо излишно, нищо, което да ти липсва“. Една вечер се загубих там по автобусите, отивайки в съседно градче да гледам в хокей в някаква пещера. Толкова беше студено на улицата, че плачех от студ.

– Най-трудният ви момент в БНТ?
– Началото, докато мъжете в спортната редакция не свикнаха, че може да има и женски екземпляр при тях. До тогава нямаше други дами. Отивайки там, аз нямах подготовката на журналист. Учех се от мъжете, гледах ги и попивах. В онези години нямах други ангажименти и почти си спях в телевизията. Колегите си отживяха покрай мен, защото много обичах да вземам дежурства. Живеех близо до телевизията тогава. Струва ми се, че научих занаята, прихванах от болестта. Да, телевизията е заразна болест.

– Мичмана или Манченько ви помогнаха повече в БНТ?
– Бог да ги прости и двамата. Благодарение на Манченко попаднах в БНТ, но до десетата си година в телевизията не го знаех. Една вечер по време на късно дежурство той ми разказа защо и как се е случило. След първенствата в Копенхаген, Варна и Хавана Манченко решил, че нашето поколение гимнастички е нашумяло и българите са започнали да се интересуват. Искал е да привлече някоя от нас, състезателките, за да вдигне рейтинга. Допитал се до Иванка Чакърова, бивша председателка на Федерацията по художествена гимнастика. Тя беше колосална личност, водеше кръжок по художествена гимнастика в Двореца на пионерите, където пък аз бях израснала като балерина. Познаваше ме от дете и предложила мен. Завършила право, попадайки в телевизията, нямах журналистическа подготовка. Бяха ми казвали, че имам перо и умея да пиша, но занаята го усвоявах в движение. Учех се много и от собствените си грешки. Мичмана ми даде свобода, остави ме да се развивам, да си троша главата. При него нямаше никакво назидание, което да обезсърчава. Той притежаваше страхотно чувство за хумор – бавно и флегматично. За редакторска работа пък съм се учила от Цецо Алипиев, който беше виртуоз.

– Доста време сте работили на хонорар, не са ви назначавали. Били сте дори на крачка да напуснете БНТ, ако не ви дадат щат…
– Няма как цял живот да работиш на хонорар. „Не можем да те назначим!“ означаваше „Ако обичате, излезте“. Като го чух, беше страхотен удар, шок. Изведнъж се видях като човек с печат на челото. Печат, който казва, че не ставаш. Не бях в добро състояние няколко дни, беше въпрос на оцеляване или самоунищожение. Но това, което не те убива, те прави по-силен. След като все пак ме назначиха, в мен остана чувството, че трябва да докажа, че съм го заслужила.

– Все още ли ви става смешно, като се сетите за първия си тв коментар, който сте направили, седнали на щайга?
– Да, все още ми е смешно. Как иначе да ми е (смее се). Дори сега през призмата на времето се усмихвам.Това е най-добрият начин да разбереш дали от някой става нещо в конкретна професия – да го пуснеш във вира с главата надолу. Смятам, че навремето са ми направили голяма услуга. За тежките моменти и за умората вече нямам спомен или се сещам с усмивка. Имам класически инфарктен случай – коментар без картина и звук на закриването на олимпийските игри в Барселона.

В първите години, когато се връщах от Англия в България, в телевизиите беше джунгла. Появяваха се нови канали и изчезваха, а така беше и с лицата. Всичко беше много сурово. Постепенно с времето установих с огромно удоволствие, че във всяка една от телевизиите започнаха да се налагат млади хора. За себе си се гордея, че идвам точно от БНТ. В последните години, особено след идването на Вяра Анкова, държавната телевизия стана точно това, което трябва да бъде. Много се подобри качеството на предаванията й, БНТ вече действително е еквивалент на BBC.

– Тренирали сте балет като дете, след това художествена гимнастика, а сте завършили право. Съжалявате ли, че не станахте юрист?
– За нищо не съжалявам. Не ми се иска да се връщам отново назад във времето, знам, че отново бих постъпвала в определени ситуации по същия начин. Това е въпрос на натура и характер. Правила съм всичко на 100%.

– Днес спортувате ли?
– По-малко, когато нямам друг избор. Предимно леко разтягане. Не спортувам в определени дни и часове, а фитнес никога не съм практикувала. Когато се обадят някакви болежки или се заседя дълго време, тялото ми подсказва къде да го поразтегна, за да му мине. Сигурно съм се наспортувала (смее се).

– Каква беше причината да откажете цигарите?
– Бях в София през февруари за бенефиса на Йордан Йовчев, правих сценария. В „Арена Армеец“ беше много студено, настинах и още по време на репетицията ме хвана пневмония. По време на спектакъла не бях никак добре, а когато приключи, се качих на самолета. Като пристигнах в Англия, спах буквално една седмица. Реших, че след като не съм пушила няколко дни, е дошъл моментът да откажа цигарите

Преди това съм искала да ги спра, дори съм имала периоди, в които съм ги намалявала. Така стана, че болестта, която ми беше пратена, ме отказа от пушенето. Много съм доволна.

– Лекувате ли се с нетрадиционна медицина?
– Мисля, че билките са за предпочитане. Вчера попаднах в една билкова аптека и за пореден път видях, че това е истината, простотата на природата. Както споменах, дъщерите ми се интересуват от Дънов. Убедена съм, че семплите неща и храни ни поддържат.

– Успяхте ли да преодолеете клаустрофобията си?
– Не, все още ме е страх от тесни затворени пространства и винаги ще е така. По време на олимпийските игри в Нагано бяхме с Витомир Саръиванов и колежката Галина Митрева в един японски храм. Там слизаш по стълби надолу и излизаш на друго място. Всеки, който е бил в храма, твърдеше, че вътре имало нещо уникално, но никой не казваше какво точно. И ние тримата решихме да слезем по стълбите. Надолу постепенно губиш светлината, оказваш се като затворник между две стени в пълен мрак. Това е мястото на абсолютната тишина. Тясно пространство и тъмнина. В момента, в който видях светлината в края на тунела, разбрах какво е животът всъщност. Все едно, че се раждаш. Издържах, но не бих повторила пак. Много ме е страх още от детските ми родини. Изпитвам ужас, смразявам се и когато чуя, че някъде има война.

Изпитвам смутно чувство защо сме я докарали до там, че децата последни да се опитват да направят нещо. Не съм членувала в партия и никога не съм била политизирана, но сега виждам, че хората са отчаяни. Виждам го на всяка крачка, виждам го и от Великобритания. Като гледам как се възприема страната ни, душата ми кърви. Знам, че много неща могат да бъдат променени. Днес всичко се политизира, има имена, които се превръщат в нарицателни. Защо всичко трябва да се разделя? То е като по сталинско време – едните са добри, другите лоши. В този живот няма абсолютно черно или бяло. Има полутонове. Ние сме много странно племе, което не използва силните си страни, а се повлича по течението на слабостите си. Изморява ме, убива ме омразата между хората, не мога да я приема. Не искам да мразя. Била съм в много трудни ситуации, но никога не съм мразила. Защо отвсякъде се усещат сигналите на омраза? Как искаме тогава другите да ни обичат?!

В българския ген има великолепни качества, които могат да ни направят конкурентоспособни на най-добрите във всяко едно отношение, но не ги използваме. Кой ще прецени нашия гений, темперамент, милозливост, творчески заряд, щом след като влезе в България, започва да рита кофи и сандъци с боклук? Кой дами почисти пред домовете?

– Вие сама ли почиствате пред дома си?
– Когато се прибера в София и изляза да измета, съседи ме питат защо го правя, да не съм слугиня. Преди да замина, имах една комшийка, която редовно избягвах, за да си почистя площадката пред жилището. От детството си спомням как се миеха тротоарите, как си поддържахме чистотата сами. Защо чакаме сега някой друг да ни измете пред домовете?!

– Виждам, че на ръката сте си писали с химикал…
– (Смее се.) Пиша си следващата задача. Това ми е навик от доста години. Имахме машинописки в БНТ и качвайки се при тях да диктувам текстове преди емисия, много ме пунтираха да си отбележа на ръката, че трябва в определен час да взема децата от детската градина.

– Преди време бяхте жури в „Денсинг Старс“. Имали ли сте и други предложения за участия в риалити формати?
– Не, не съм. Много ми беше приятно и интересно в „Денсинг Старс“. Във Великобритания следя първообраза на предаването. Има един факт, който не е много популярен от моята творческа биография. Мисля, че всъщност съм оказала някаква минимална помощ за развитието на спортните танци в България. През 1974 г, когато бях още млада и зелена, дойдоха в БНТ професор Димитър Шишков и още двама душ и. Те бяха основатели на първия клуб по спортни танци в София. Успяха да ме спечелят за каузата и им оказвахме подкрепа, осигурявахме им телевизионно покритие . Първият международен турнир по състезателни танци в зала „Универсиада“ го предавахме по БНТ. Хората бяха много скептични в началото към тези танци. На самия турнир обаче имаше много публика.

– Помнят ли все още хората гласа ви?
– Да, и това много ме учудва, след като 19 години не съм била в България. Домилява ми. Мисля си, че основната причи на хората да помнят все още гласа ми, е, че го вързват с положителни емоции, с приятни очаквания. Явно съм им носила през годините – добри новини.

– Очертава ли се скоро да станете баба?
– Когато и аз им задам този въпрос, ми припомнят, че хубавите работи ставали бавно.

– Какво е мнението ви за по-младите ви колеги?
– Не мога да кажа, не ги познавам и не знам личната им съдба.

– Какво мислите за стачките в България?
– Симпатизирам на студентите.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *