Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Тежката смърт на композиторката Зорница Попова, която Ванга скри

Българската поп музика загубва един от най-изявените си мелодици, когато през 1994 г. умира композиторката Зорница Попова. На нея дължат професионалната си увереност „Ритон“, Кичка Бодурова, Георги Христов и др. известни изпълнители. Причината е не само, че им написва първите песни, а прави това напълно безкористно. Докато големите авторитети сред композиторите рискуват „да си губят времето“ с млади, то Зорница сама ги търси и им подава ръка. По майчински – отдава, без да очаква нещо…

Зорница Попова (1928-1994) е автор на хитове като „Боса по асфалта", „Джалма", „Слънцето е в моите коси", „Ваза с цветя", „Грешна ли съм, Господи"

Зорница Попова (1928-1994) е автор на хитове като „Боса по асфалта“, „Джалма“, „Слънцето е в моите коси“, „Ваза с цветя“, „Грешна ли съм, Господи“

Десетки от най-успешните й песни са написани по стихове на поета Йордан Янков. Преди да почине преди 2 години, той успява да завърши ръкопис със спомените си за Зорница и за съвместната работа. „Прекарвах повече от деня у нея, отколкото при собствената си жена“, усмихва се на миналото поетът, чийто автентичен разказ цитираме.

По повод 85-годишнината на Зорница Попова, която се навършва на 26 ноември, музикален спектакъл й посвещава певицата Ивелина Балчева. Той ще се състои на 10 декември в салона на „Сълза и смях“, финансира го фондация на името на Зорница Попова, създадена неотдавна.

Когато се запознахме, Зорница работеше в Музикалния театър „Стефан Македонски“ – свиреше контрабас в оркестъра. Имаше ли представление, ме оставяше да работя сам в дома й, или ако се случеше компания, я дочаквахме на чашка. Все още вървеше трамвай четворка край Университета, през Орлов мост и след това по улица „Иван Асен“, край „Гогол“, където живееше Зорница, към „Ситняково“. Идваше си с трамвая и винаги малко задъхана се отпускаше на фотьойла си.

1984 г., Германия, Здравко от „Ритон" е с моряшки костюм, представяйки песен за морето. Като член на журито Зорница Попова им връчва наградата

1984 г., Германия, Здравко от „Ритон“ е с моряшки костюм, представяйки песен за морето. Като член на журито Зорница Попова им връчва наградата

В нейния дом като че ли всичко беше на няколко степени „по-тонизиращо“ от традиционните ни представи за нормално жилище. Да започнем с тапетите – в антретата, в кухнята, в стаите – винаги в червено (цветът на огнения знак, към който принадлежеше тя) едри очертани кръгли фигури. Емилия Маркова влизаше и минаваше през апартамента с поглед в пода.

Сядаше и разговаряше с наведена глава.
– Какво ти става? – питаше я Зорница.

– Това червено ми замайва главата.

Сама си беше направила стъклописи по вратите между антретата. И там от ярки по-ярки цветове. Художникът Генко Генков й се смееше гръмогласно:
– Гленкора (името е на героиня от някакъв филмов сериал, на която според Генко Зорница приличала), и ти си бояджийка като мене…

Рафтчета и рафтове навсякъде. Отрупани с какво ли не – гръцки (имитиращи антични) статуетки и вази, египетски ковчежета, гравирани със сцени от фараонските гробници, ирландски миниатюрни стенни часовници с топузи и кукувици, всевъзможни средноазиатски, немски, английски, френски, грузински и сибирски сувенири… И картички, и афиши с образи на естрадни певци и групи от цял свят – не просто удовлетворение на някаква колекционерска страст, а надписани с приятелски чувства и благодарност към композиторката. Претрупаност наистина, пред която дошлият за пръв път в този дом можеше да се стъписа, но не бе възможно да улови нито следа от безвкусна еклектика.

От работа се връщаше повече весела, отколкото уморена. Сядаше на фотьойла си, отваряше червената си лачена чанта и от там изваждаше някакво листче. На него се виждаха сбито изписани петолиния и ситни ноти.

Зорница Попова бе в творчески тандем с поета Йордан Янков, също покойник, откъс от чиито мемоари поместваме

Зорница Попова бе в творчески тандем с поета Йордан Янков, също покойник, откъс от чиито мемоари поместваме

– Докато дремя при големите паузи в дупката на оркестъра, вземе та ми хрумне някой хубав мотив. Записвам си го. После докато пътувам в трамвая, дописвам… Виж какво е излязло.

Сяда на пианото и изсвирва някоя проста и много красива мелодия. Често се случваше това. Така на листчета дойдоха „Има шанс, няма шанс“ и „Боса по асфалта“, които изпя Роси Кирилова, „Сто процента обич“ – за Георги Христов, „В дългия ден, в дългата нощ“ – за Кристина Димитрова, „ Припомни си моето име“ – за Веселин Маринов и пр. Започнах да- живея с чувството, че в тези песни от листчетата, както се казва, няма празно – ставаха все свежи хитове.

Не приемаше мнението на всички „видове специалисти“ – нейни колеги композитори, аранжори и най-вече такива „при- шълми“ в поп музиката като мене. Ценеше само мнението на певците и на „неотровените“ от естрадата хора като съседката Златка (лаборантка), като Снежа и Орлин (продавачи в съседния плод-зеленчук) и пр. Правеше ми впечатление, че редовно ги вика, най-старателно им свири новите си творби и съвсем внимателно изслушва мненията им. И не дай Боже, някой от тях да има забележки по текстовете ми.

Не понасяше в песните ни думата „младост“. Направо ми беше забранила да я употребявам.

– За младост говорят старците. И то оперетните старци. Младостта трябва да се изразява с конкретни факти, а не да се назовава.

Притежаваше остро чувство за естествеността на езика. Не понасяше дори и намек за нагаждане на словосъчетанията – нещо, към което често се прибягва, за да се изпълни точно предварително създаденият музикален слог.

– Какво е това обръщение „любима моя“?! Кой мъж сега говори така? Книжни вехтории!… Не става дума тук за самата мисъл, а за нейната форма. Книжните форми са мъртви. „Задавам въпрос“ е мъртвата форма на живата форма „питам“.

По време на съвместната ни работа подобни кратки, но бляскави с точността си уроци по език се случваха често и ми бяха много интересни. Разбира се, всичко това го знаех, но Зорница ме държеше нащрек и ме заставяше да прилагам тези изисквания без никакви компромиси.

В компаниите ни „на софра“ през нашите 22 години се извървяваше кажи-речи цялата българска песенна естрада: Мария Нейкова и нейният съпруг Неки, дует „Ритон“ – Катя и Здравко, Кичка Бодурова, Данчето Христова, Георги Кордов, Мими Иванова, Бисер Киров, Ани Върбанова, Борис Гуджунов, Росица Борджиева, Светла Стоева, Петя Буюклиева, Росица Кирилова и мъжът й Жоро Начев, Нели Рангелова, Георги Христов, Снежина Темелкова, Богдана Карадочева, Петър Чернев, Ани Павлова, Боян Иванов, Доника Венкова, Емилия Маркова, Цветан Панков, Михаил Белчев, Мустафа Чаушев, Маргарита Хранова, Катя Филипова, Стефка Берова и Йордан Марчинков, Росица Ганева, Румяна Коцева, Деодорина и Мария от дует „Шанс“, Стефка Оникян и цялото ято от най-младите тогава – от Ивелина Балчева до Мария-Косара.

Всички споменати тук певци са пели песни на Зорница. Голяма част от тях тя е лансирала за пръв път пред публика.

Продуктивността на Зорница беше прословута. Смятаха я за най-плодовитата авторка на поп музика. И май че бяха прави. По повод този факт някои от колегите й я упрекваха, дори подхвърляха реплики от рода на „Зорница пак снесла…“. Но тя не се засягаше. Знаеше и казваше, че вдъхновението идва с работата, както апетитът – с яденето.

Непрекъснатата работа всъщност поддържаше самочувствието й. Буквално изпадаше в паника при невъзможност да работи:

– Три дни не съм сядала на пианото. Кошмар! Мария Нейкова беше на другата крайност. Опитваше се да оправдае бавното си писане със спецификата на творческия процес и прочее причини.

– Задникът ти, Маце, постоянно трябва да калайдисва стола пред пианото!

През трите месеца на нейния последен престой в болницата аз се стараех, макар и по малко, да бъда всеки ден при нея. През един ранен неделен следобед, както се казва по никое време, се бяхме умълчали сами в болничната стая. Аз се бях облегнал на перваза на прозореца, гледащ към пуст вътрешен двор с наклякали между дърветата самотни бели пейки. Зорница стоеше седнала на желязната кушетка, завита до кръста, облегната на възглавници. Загледа се в мене някак втренчено. Погледът й, непомръдващ и пронизителен, сякаш ми заговори: „Ти оставаш в нашия досегашен живот, а аз се отклонявам… аз отивам другаде… сама… а ти оставаш, ти оставаш…“.

По завивката, по двете нощни шкафчета бяха пръснати нотни листове, отрупани с изписани с молив ноти… Последната музика, която и тук се създаваше, и тук се репетираше. С Ивелина Балчева, с Мария-Косара…

Мария-Косара взе и отнесе на Ванга бучка захар, лежала една нощ под възглавницата на Зорница. Върна се момичето с бучката и се опита да каже на болната и на близките й, че Ванга е повтаряла: „Няма нищо страшно, няма нищо страшно…“. Все ми се струва, че това беше една успокоителна версия, съвсем различна от жестоката истина, която, ако не е била изречена категорично, то сигурно е била поне загатната от пророчицата.

Слагахме цветя върху прясно изкопаната земя. Някои ги поставяха на букетчета, много внимателно. Други ги пръскаха като цветен дъжд…

 

Георги Христов: Тя бе благородница, тя бе втората ми майка

Аз никога не говоря за нея в минало време. Защото за мен тя още е жива, тя е някъде около мен. Тя е човек, който никога не налагаше своето собствено аз, родена благородница. Рядко се срещат такива хора.

Беше изключително скромна. И от това си патеше. Зорница понесе много обиди, но никога не го показа. И двата пъти, когато участвахме на „Златният Орфей“ – през годините 1988 и 1992, първия път с песента „Отчаяние няма“, втория път с „Аз и ти без него“, така нареченото „капацитетно жури“ от злобари не присъди и двата пъти статуетката „Златният Орфей“, а даде по-малката, първа награда, на нашата песен. Просто те не искаха тя да има „Златен Орфей“. И от това много я болеше. Но тя никога не го показа. Винаги излизаше от такива състояния с високо вдигната глава. Никога не показа, че се е почувствала обидена, но аз знам какво имаше в нейното сърце, тази болка…

Зорница мислеше и пишеше модерно. Тя вървеше в крак с европейската музика.

Имам много хубави мигове в живота заедно с нея. Никога не ми предлагаше готов материал, а ми казваше: „Ела, сега седни тук до мен до пианото!“. И започвахме, започвах аз да участвам абсолютно в творческия процес наравно с нея. Тя ми помогна от човешка гледна точка много, защото се застъпваше, когато никой не вярваше в мене.

Тя е човекът, който ми помогна да не прекъсвам кариерата си, когато ми се наложи да вляза в казармата, след като бях завършил Консерваторията. В Естрадата на армията „Сребърни звезди“ нямаше практика войници да бъдат солисти. Но някакъв начин в един от конкурсите, който се проведе, накара присъствалия генерал да ме повика от моето поделение, в което аз служех като войник. Там ме харесаха и станах солист по време на военната си служба. Така не прекъснах развитието си.

Пак тя беше човекът, който се обади на Панайот Славчев, който тогава беше завеждащ Забавна редакция на БНТ, и каза: „Абе, има един млад певец. Дай да видим какво можеш да направиш за него, защото смятам, че има страхотно бъдеще!“.

За мен тя е втората ми майка. И до ден днешен усещам нейната липса. Усещам това, че я няма да ме напътства в някои моменти, когато имам нужда от съвет. Защото тя даваше малко и точни съвети. Винаги ми се караше, че пуша, въпреки че самата тя пушеше като комин. Аз знам, че отнякъде винаги ме пази.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Един коментар за Тежката смърт на композиторката Зорница Попова, която Ванга скри

  1. Стойчо Киров Отговор

    07.08.2014 в 23:58

    Както винаги в България, докато някой е жив, никога не му се признава това, което е постигнал. Като гледам на кои песни е композитор, ами те всички са такива които се знаят от всякакви поколения. Простички като подредба на тоновете, но в същото време, много мелодични. Много е загубила българската музика с кончината на тази композиторка, ама много… Както и със загубата на Морис Алаждем. Ние сме такова племе, че ще плюем по някой, че успява и, че може повече от нас без изобщо да ни идва на акъла после какво губим и го осъзнаваме чак, като го изгубим. Жалко, че ни е напуснал такъв композитор като Зорница Попова, жалко…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *