Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Режисьорът Людмил Тодоров: Обвиниха ме, че отричам християнските ценности! ИНТЕРВЮ

Людмил Тодоров е режисьор и сценарист на някои от най-успешните филми в новото българско кино. Негови рожби са „Емигранти“, който прави съвместно с Ивайло Христов, многократно награждаваният „Шивачки“, който превърна в звезди Алекс Сърчаджиева, Виолета Марковска и Елен Колева, „Миграцията на паламуда“, в който направи последната си роля големият актьор Велко Кънев.

Людмил Тодоров

Людмил Тодоров

През последните две години Тодоров се е посветил и на писането. Първият му сборник с разкази – „Да изгубиш Мечо Пух“, е издаден още през 1988 г. През 1993 г. излиза романът му „Хроника на една любов“, през 2002 г. – „Хроника на едно пропадане“. Автор е още на сборника „Разкази“ и романа „Шлеп в пустинята“, за който печели националната награда „Христо Данов“. В края на 2013 г. излезе и книгата му „Скептици“.

– Някак плавно преминахте от киното към писането на книги. Повече като човек на киното или на литературата се определяте?
– Винаги съм правел двете неща едновременно. Писането на проза често ми помага да си правя филмите“. Някои от тях първо бяха разкази. Гледам на тези две неща като на един общ процес. Човек на киното съм по силата дори на това, че образованието ми е такова. Както и заради личните ми познанства, те са предимно с хора от киното. А и заради това как ме разпознават хората. Те ме разпознават като кинорежисьор, гледали са някои мои филми или поне са чували за тях.

Людмил Тодоров – Между първите ви книги има големи паузи от почти десетина година. Последните ви три пък сякаш са написани на един дъх, една след друга. На какво се дължи това?
– Писането никога не е било моя професия. Аз пиша само когато не мога иначе. През последните две години постоянно съм в такова състояние. То може да се опише като силна външна принуда. Някой сякаш ти казва: почвай да пишеш, и аз почвам. Кога и как книгата узрява в мен, не знам. Сядам и я написвам бързо. Романа, който завършвам в момента от 350 страници, написах за три месеца.

– Могат ли книгите ви да заместят киното като начин на изразяване?
– Напоследък живея повече с писането, а и как иначе, то просто не ме оставя на мира. За киното като изкуство никога не съм имал особено високо мнение, нищо че ми е професия и аз я упражнявам съвестно. Това обаче е твърде специализирана тема, за да бъде обсъждана нашироко. Ще кажа само, че гледам на киното малко като на панаирджийско изкуство, каквото е по природа и по произход. Движещи се картинки. Удовлетворението от писането за 4 % мен е по-голямо, но удовлетворението след като продуктът е готов, е много по-голямо в киното. Там можеш да усетиш спонтанната реакция на публиката, докато при писането реакцията е умозрителна, минало е време от контакта на читателя с книгата.

– Какво ви вдъхновява?
– Не знам. Понякога идеята идва за по-малко от секунда. Веднъж в един супермаркет зърнах двама негови служители, които зареждаха щандовете със стока – едно неугледно младо момиче и нейният още по-неугледен, плешивичък инструктор и разказът беше готов. Много от разказите се раждат само след един поглед. Край Централния софийски затвор веднъж срещнах една полусляпа бабичка, която ме попита къде е затворът, а той беше на десет метра от нея. Упътих я и вече знаех каква история ще разкажа. Бабичката явно отиваше на свиждане. При кого, защо, как, коя е тя, от какво семейство идва, какво е преживяла – това са все въпроси, на които човек отговаря, докато пише, но онова, другото, най-важното, заради което пишеш разказа, идва по неведоми пътища.

– Последната ви книга „Скептици“ е разказ за децата, порастването и мечтите на младите хора. Лесно ли се пише за тази възраст от позицията на вашите години?
– „Скептици“ ми е любима книга не само защото е последната. Нейното раждане стана на три етапа. Първо написах един разказ за сборника с разкази, който ще излезе чпрез пролетта. После написах още един разказ със същите герои. Героите обаче не ми даваха мира и ми досаждаха, докато не се видяха описани в книга. „Скептици“ ми е любима книга и по още една причина – действието в повестта свършва тогава, когато животът на един човек започва да се обърква.

Сещам се и за трета причина – героите са толкова фини и чувствителни, че бих искал да ги познавам на живо.

– Трудно ли се правят филми в България? А книги?
– Няма нищо по-лесно от това да публикуваш книга в България. Има издателства, които са печатници за фалшиви пари. Те вършат две много лоши услуги на българската литература. Издавайки книги, които въобще не бива да виждат бял свят, те деморализират малкото читатели на съвременна българска литература. Чувал съм хора да се заричат, че никога, ама никога повече няма да си купят нова българска книга. Безразборното издаване на книги не просто размива ценностите, то ги преподрежда. За това се грижат антуражите, онези, които кръжат около авторите. За тях е важн каква книгата, а кой е нейният автор.

Ако е свой, значи книгата е добра. Събират се групички, които взаимно си навиват манивелите на принципа: днес аз ще навия твоята манивела, утре ти моята, без никакъв свян, че там под капака няма двигател. Правят си комплименти, оплюват всички останали и това е било винаги, има го и другаде, но другаде го има и другото, а тук почти отсъства.

Доколкото знам, у нас сега има над 50 университета, но няма добро образование. Същото е и с книгите.

– Работите ли по нови филмови проекти?
– Засега чакат. В момента съм на друга вълна. С годините все по-трудно печеля субсидии. Причините са две – едната е позната. Колкото по-посредствени филми правиш, толкова по-лесно правиш следващия си филм. Другата причина е по-интересна. Голяма част от българските кинаджии са толкова амортизирани в своето мислене че просто не разбират един сценарий, който не се вписва в тяхната овехтялост. Сега аз не мога да пробия със сценарий за едно необикновено семейство от мъж и две жени, които си раждат свое общо дете. Казва ми се, че подкопавам християнските ценности. Аз твърдя, че правя точно обратното, но върви обясни това на едни хора, които освен че са ретроградни, четат сценариите като книжлета. Сценарият е специализирано четиво.

– Преди няколко години се противопоставихте остро на системата в Националния филмов център и начина, по който държавата финансира филмовите проекти у нас. Бунтувахте се и срещу разпространителите. Виждате ли някаква промяна в ситуацията?
– Ако кажа, че виждам, ще излъжа. Ако кажа, че не виждам, пак ще излъжа. Нещата навсякъде се променят бавно, това е заложено в невъзмутимия ритъм на живота. Човек трябва да не се отказва, да упорства. Моите граждански усилия са имали своя смисъл, а доколко са успели, времето ще покаже. Незрелостта на гражданите в България се изразява и в това, че ако не постигнат моментален успех, веднага се отчайват.

– Кой е най-изстраданият ви филм, най-трудно случилият се?
– Първият, „Бягащи кучета“. Трябваше да чакам седем години, за да го направя. Не питайте за причините, те са толкова идиотски, че няма смисъл да си ги спомняме. Много се борихме с Ивайло Христов и за „Емигранти“, но тогава поне бяхме двама.

В продължение на две години търсихме 80 000 лева, за да затворим финансирането. Толкова струва един джип.

– Кога беше по-трудно да се прави изкуство у нас – преди 1989 г. или днес?
– Еднакво трудно по различни причини – едните идеологически, другите икономически.

– Защо нашето кино не успява да пробие в чужбина?
– Сега ще трябва да говоря и за своите собствени пороци. Това не е много лесно, но все пак – липсата на характер е нашият основен проблем не само в киното. Желанието на някого да приличаме, на някого да се харесаме.

– Кой е последният български филм, който ви хареса?
– Те са два – „Източни пиеси“ и „Подслон“.

– „Емигранти“ и „Шивачки“ се радваха на изключителен успех и поставиха началото на своеобразен възход в родното кино.

– Направиха много млади актьори звезди – Деян Донков, Валери Йорданов, Алекс Сърчаджиева, Вили Марковска, Елен Колева. Не се ли притеснявахте да заложите на непознати лица?
– Сценариите на тези два филма искаха непознати лица. Предимството да работиш с неопитни актьори е, че понякога те самите не знаят какво правят и винаги могат да те изненадат. Това е нещо, към което опитните актьори непрекъснато се стремят – да изненадат сами себе си. Получава им се трудно, а при новобранците става ей така.

– В момента сякаш навсякъде гледаме едни и същи хора – в сериалите, в киното, в театъра. Защо се получава така?
– Защото сме една шепа хора. Има обаче и много пренебрегвани. Всичко е до късмет и да си изчакаш момента. За лицата, които са ни омръзнали, след няколко години ще се питаме къде сме ги гледали. Може да изиграеш две роли и никой никога да не ги забрави, а може да изиграеш десет, и да е все тая. Пак опира до късмет.

– С кой актьор ви е било най-интересно да работите?
– С всички млади актьори, и не само. С Ивайло Христов, с Александър Морфов, с Руси Чанев, с Чочо Попйорданов.

– Последен режисирахте Велко Кънев в „Миграцията на паламуда“. Как ще го запомните?
– Като обаятелен човек. Естествен, неподправен.

– Завинаги ли се отказахте от театъра и защо?
– Трудно мога да си представя, че ще се върна да работя в театъра, но знае ли човек. Всъщност аз имам само две постановки, така че „отказване“ е силна дума. Моят проблем с театъра е, че в него няма близък план. Това едно, а другото е, че в киното ти гониш мига, импулса на актьора и щом го заснемеш, си готов, а театърът е процес. Една постановка продължава да се развива и след като е готова. Това иска друга творческа нагласа, друг подход. Аз не успях докрай да се преустроя.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *