Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Последният жив от бригадата “Чавдар” Стефан Койчов: Имаше си с*кс при партизаните! ИНТЕРВЮ

Стефан Койчов е роден през 1925 г. Още на 16 години се включва в партизанската бригада „Чавдар“, в която е участвал и Тодор Живков. Заради невръстната му възраст са го наричали новия Митко Палаузов. Антифашисткият отряд действа в околностите на Ново село, Ботевград, Пирдоп, Етрополе и Якоруда. 88-годишният Койчов е агроинженер и с умиление си спомня славните времена с Тато и с останалите от дружината си, които вече не са сред живите.

Стефан Койчов

Стефан Койчов

– Господин Койчов, нужен ли е днес на България нов отряд „Чавдар“?
– Първо да се разберем, че аз обръщението „господин“ никога не съм го приемал. Искам да остана другарят Койчов до края на живота си. Сега на въпроса. На България не е нужен само нашият отряд, а един Пиночет. Нужни са личности като Сталин, които да вдигнат на крак народа и да прочистят всички гадове, които затриха истинската революция, истинските идеали и оставиха хората да живеят в мизерия!

В партизанските отряди отиваха смели момчета, а и момичета, Едни бяха минали през марксически кръжоци, други се бяха запалили от комунистическата идея, примамени от които обещаваше тя. Е, после, след победата се оказа, че през 1943-та са станали партизани и хора, които са вижда ли края на Вермахта и са мислили за по-доброто си бъдеще. Получиха си го това хубаво бъдеще с няколко месеца при партизаните, но с цената на кървавите ни битки срещу фашизма.

– В онези трудни за вас времена ятаците ли бяха вашите спасители?
– Тяхната роля беше много отговорна и сложна. Ние все пак бяхме в шумата и въоръжени. Можехме да се отбраняваме. А ятакът е в постоянен риск – надушат ли го, палеха му къщата и му разпиляваха целия живот. Но и при някои от тях имаше добре пресметнати ходове. Научих го, когато дойде през 1966-а един от Якоруда да му ходатайствам да стане активен борец. „Че аз не те познавам, ти викаш, че ятак си ни бил“, му казах. А той вика: „Когато след една акция ви донесох две драни кокошки, ви беше хубаво, а сега – не се познаваме“. И се обиди, но стана активен борец. Не му запомних името противен ми беше.

– В „Чавдар“ имахте ли респект от Тодор Живков?
– Той не е бил партизанин или шеф на отряда, та да се стряскаме от него. Една трета от чавдарци го знаеха само по име – Янко.

Тодор Живков поздравява партизаните

Тодор Живков поздравява партизаните

За тях думите „пълномощник“ и „координатор“ нищо не значеха. Заслугата на Живков към чавдарци беше тази, че след победата направи така, че „Чавдар“ да излезе главен фактор в съпротивата у нас. И около двайсет книги се изписаха за подвизите ни. Възвеличаваха ни. Тато обаче открадна една сюрия досиета на престъпниците, които не бяха истински чавдарци, след които успя да прихване военните и да стане големец. Тях ги беше страх, защото фалшивите партизани само клюкареха и си мислеха, че никой не го знаеше. Случвало се е дори да пускаме фалшиви неща, за да ни мислят за идиоти. Живков беше един от тях.

– Даваха ли се добри постове на чавдарците след девети?
– Което си беше така, така е. Но не бяха издигани всички. Но на мен постове не ми трябваха. Аз бях учил агроинженерство донякъде, а и ме влечеше земята. Издигнах се до шеф на ТКЗС, но нищо повече, за разлика от някои другари.

– Бяха ли интелигентни момичетата и момчетата в бригадата?
– Е, тези, дето бяха учили след гимназията, си личаха. Много умни бяха Андро (б.а. – поетът Веселин Андреев), Йордан Йотов, Иван Хариев – Доктора. Не бяха много хора, но в крайна сметка те се ръководеха от идеята и главно от партията.

– А как стояха нещата с Добри Джуров?
– А, той беше учил в Семинарията. И гo питам един ден – ти с Божието слово си запознат, някоя вечер на всички какво е греховно, кое е богоугодно, какво е да си истински християнин? „Отдавна Партията е моят Бог, с други глупости не ме занимавай!“, отряза ме той и ме изгледа лошо, както обикновено правеше, когато не му изнася. По-късно, като стана министър на войната, не съм го търсил за услуги, както правеха другите от отряда – да урежда деца и близки за по-лека военна служба.

– Имали сте тактика за атакуване на мандри, когато е трябвало да си набавяте продоволствие, както се твърди?
– Имахме проста тактика. Преди да нападаме, стреляхме във въздуха, за да разберат онези в мандрата, че идем ние. Щом не се страхуваме да стреляме, значи сме сигурни в успеха си. Съпротива обикновено нямаше.

– След победата имаше ли делвние на „по-заслужили партизански отряди“ и „по-незаслужили“?
– Естествено. Ние бяхме давани винаги за пример. Живков имаше заслуга за това. Веднъж даже през 60-те години на миналия век обикновен биеш партизанин от Смолянско каза на Живков „Е, освен чавдарци и други се бихме за свободата“. Той му отговори: „Ние бяхме най-заслужилите и смелите!“, и никой след това не е повдигал този въпрос.

– Един деликатен въпрос. Какви бяха отношенията между жените и мъжете в партизанските отряди? 

– О, момче младо, защо ти е неудобно директно да си зададеш въпроса имало ли е ку*варлък при партизаните? В нашата бригада не момите ни бяха малко, даже май прекалено малко ни бяха мъжемразките, в онзи смисъл… Имаше си с*кс. Но да не забравяме, че командирът на отряда, Тоне Переновски, бе железен сталинист и държеше стоманена дисциплина.

Според него който изневери на отряда и на идеята, който се отдаде на съблазни, трябваше да се наказва най-жестоко със смърт. Всичко се правеше тайно разбира се, и поне аз не съм чувал да е имало подобни наказания.

Така другарят Сталин беше постъпвал с развратниците, та ние уж вземахме пример от него. Ама после, след Девети, се чу, че в други отряди мискинлъци също е имало – в Габровско-Севлиевския отряд и в Сливенския. Даже се чу, че двама партизани в една жена се влюбили и двамата въртели с нея любов. Без това да им пречи на другарството. Абе живи хора, искат си своето дори и в гората…

– Вярно ли е, че още преди края на войната сте си избирали високи постове?
– Така беше, не отричам. Много си бяха избрали да въртят партийна работа. И то като началници. Усещаха къде ще е благото на свободата. Повечето го постигнаха. Бригадата през 1943-та започна да гони 500 души. През тази година набъбнахме като бройка. Не отричам и това, че мнозина от нас вече виждаха победата и искаха след това партизанлъкът да им осигури кариера. Повечето успяха.

– Имаше ли хора, които ставаха партизани, защото са подгонени за кражби и криминални престъпления?
– Познавах само едно момче, но те го убиха, та и името му не можах да науча. Беше крало коне, а и с черна борса се занимавало подгонили го и то – при нас. „Аз, вика, съм комунист, искам да се бия с фашистите.“ Взеха го. Другарите навремето бяха много наивни в това отношение и не можеха да преценяват много хората. Някои от тях дори бяха ликвидирани постепенно, но така и не се разбраха мистериозните смъртни наказания. Защо бяха направени и как са загинали другарите.

Моето предположение е, че е имало наказателни отряди, които са се страхували от наши момчета в страната. Страхували са се да не разкрият мръсни тайни за доведени деца и за показни убийства на невинни хора, каквито имаше.

– Имаше ли момчета, които не бяха пипали пушка, преди да дойдат при вас?
– Да, повечето. Ами млади, почти деца, в кръжоците по марксизъм кой да ги учи на стрелба. Някои от тях до края не се научиха добре да боравят с оръжие. На някои това им коства живота.

– Когато след Девети се събирахте да си припомняте славното минало, какво си говорехте?
– Това бяха срещи, за да си прекараме добре и да хапнем и пийнем богато на фона на спомените. Самоуверявахме се, че сме били най-славната бригада и без нас нямаше да дойде свободата.

Бе ни забранено да говорим за свади, които е имало между нас по време на партизанството. Но имаше и обидени на новата политика на партията и те не идваха на сбирките. За такива по-късно нямаше хубав пост и кариера.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *