Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Ники Илиев: Саня ме шамари без милост! ИНТЕРВЮ

Ники Илиев става телевизионна звезда още като ученик, когато е поканен да води музикалното предаване „МелоТиВиМания“. Известен е и като един от най-успешните ни модели. Всъщност Ники е израснал в семейство на театрали. Баща му е режисьорът Бойко Илиев. Негов вуйчо е актьорът Георги Кадурин, познат на зрителите от сериалите „Стъклен дом“ и „Революция Z“. Покрай изявите като водещ Илиев се снима и като актьор в наши и чужди продукции. Играе главната роля в сериала „Забранена любов“, където се запознава със съпругата си Саня Борисова. През 2012 г. режисьорският му дебют „Чужденецът“ се радва на изключителен успех, който Ники се надява да повтори и с втория си филм „Живи легенди“.

Ники Илиев

Ники Илиев

– Господин Илиев, как се роди идеята за филма „Живи легенди“?
– Темата за несбъднатите младежки мечти винаги е била важна за мен и ми е правело впечатление, че голяма част от хората не преследват целите, които са имали като млади. Когато се срещнах с бившите си съученици 10 години след абитуриентския бал, установих, че те са различни хора. Повечето от тях не бяха това, което очаквах. Иска се доста смелост, за да следваш мечтите си. На мен самия ми отне много време, докато се осмеля да сбъдна голямата си мечта – да направя филм. Дълги години се страхувах да се захвана с режисура. От тийнейджър работех като водещ и модел, но не това исках да правя. Исках да режисирам и да играя, но не го правех, защото не мислех, че имам талант и перспектива в България. С течение на годините осъзнах, че не искам повече да се мъча и да правя неща, от които не съм доволен и в които не виждам никакъв смисъл.

– Баща ви е режисьор. Това не ви ли вдъхваше някаква увереност по отношение на таланта?
– Би трябвало да е така, но не. Баща ми е театрален режисьор, а аз нямам афинитет към театъра.

Нямах и самочувствие да се занимавам с режисура. Майка ми пък е лекар и винаги се е опитвала да ме откаже от актьорски и режисьорски начинания. Сигурно е нормално, защото брат й – Георги Кадурин, и съпругата му също са актьори. Тя не искаше повече такива хора в семейството.

Ники Илиев и Саня Борисова

Ники Илиев и Саня Борисова

– Каква е вашата роля в лентата?
– Играя човека, който трябва да наглежда главния герой – персонажа на Орлин Павлов, и да го пази да не направи прекалено много глупости. Това, разбира се, не се случва. Персонажът ми е лекар, който е много затворен и никога не е имал смелостта да изяви себе си. Бил е шампион по кикбокс и не е искал да става лекар. Родителите му са го отдалечили от спорта и са му повлияли при избора на кариера, която няма нищо общо с желанията му. Той така и не е пробвал да се занимава професионално със спорт.

– Как се отнасят чуждите актьори към малките родни продукции?
– С тях е много важен подходът. Важно е да се покаже уважение към тях и продукцията да бъде съвместима с техния график. Много е важен и личният контакт. Те са професионалисти. Кристоф Ламбер например беше много отзивчив през цялото време. Знаеше си перфектно текста. Здрависа се с целия екип, запозна се лично с всички. Микеле Плачидо е малко по-възрастен и малко го изморихме с тази роля. Образът му е много колоритен, а аз му бях написал едни безкрайни монолози, които са забавни, но му отнемаха много енергия. Освен това не говоря италиански и комуникацията ни беше трудна, защото ни превеждаха. Но имаше голямо желание да се снима и повечето му дубли ставаха много добре. Беше си преписал текста на малки листчета, които си носеше в джоба на сакото.

– Вуйчо ви Георги Кадурин също има роля. Специално за него ли беше написана?
– Не. Ролята вече беше написана, но се чудехме кого да поканим за нея. Със Саня бяхме на вечеря с родителите ми и обсъждахме това. Всъщност идеята да се обадя на него беше на майка ми. Той действително беше най-очевидният избор, но просто не се бях замислял за него. Героят му е човек на неговата възраст – между 50 и 60 години, който обаче иска да бъде възприеман като доста по-млад. Облича се и се държи като 30-годишен, влюбен в доста по-млада от него жена – героинята на Саня. Той има чувство за хумор, знае как да се държи с жените, но това, че героят му не отразява годините си, на моменти го прави смешен образ.

– Яна Маринова играе стриптийзьорка. Лесно ли се съгласи?
– Няколко дни след като й споменах за ролята, тя вече се беше записала на курс по танци на пилон.

– Налагаше ли се да овладявате нови умения за ролите си?
– О, да. Имаше си сериозна подготовка. Яна ходи на уроци 3 месеца и от това, което показа във филма, мисля, че повечето професионални стриптийзьорки могат да й завидят.

Саня трябваше да учи италиански, тъй като си партнира с Микеле Плачидо. В „Чужденецът“ й се налагаше да учи банския диалект, но сега й беше малко по-трудно. Орлин пък трябваше да научи един деветдесетарски танц. Аз тренирах кикбокс два месеца с мъжа на Яна, който е бил професионален боец. С него си партнираме в сцената с ММА двубоя. Имаше много работа по нея, защото трябваше да се хореографира и да се репетира няколко пъти.

– Кои бяха най-трудните за снимане сцени?
– За мен лично най-труден беше ММА двубоят. Това беше и последният ни снимачен ден. Продължи 12 часа, които прекарахме в бой. От него накрая останаха 2-3 минути екранно време, но беше изключително сложно за заснемане. Беше истински кошмар да режисирам, да се справям с масовката и другите актьори, имаше актьорски момент и през това време трябваше да се бием. Цяла нощ не слязохме от ринга. В един момент хората от масовката се умориха, а ние продължавахме да подскачаме и да се ритаме. Последните кадри направихме в шест сутринта по изгрев слънце.

– Саня също раздава доста шамари.
– Това е интересна особеност на героинята й. Тя е израснала без баща, майка й е починала и на нея й се налага да се грижи за по-малкия си брат и да управлява хотел.

Тя се опитва да се прави на сериозна жена, но има странни тикове. Когато се притесни, има проблеми с дишането. Ако някой я стресне, тя му удря шамар. Беше доста забавно, защото шамароса почти всички актьори. Аз си изпатих най-много, защото към мен няма милост.

– Кандидатствали ли сте с някой от филмите си за държавна субсидия?
– Пробвал съм се на всяка сесия без една. Всяка есен и всяка пролет. През 2010 г. даже бях класиран на първо място, но изведнъж се оказа, че парите не са достатъчни и годината мина без субсидии. Лош късмет.

– Кандидатствали ли сте с „Чужденецът“, който беше най-гледаният филм за 2012 г.?
– Не, кандидатствах с други проекти. „Чужденецът“ и „Живи легенди“ се родиха, докато чакахме резултати от другите проекти. Не ми се чакаше просто – да пиша сценарий, да чакам няколко месеца и накрая да не ме одобрят.

Все се разминаваме със субсидията. За мен системата на оценяване в Националния филмов център е сгрешена. Така е направена, че се позволява да има корупция. При оценяването няма прозрачност.

Не се знае кой за кого и как гласува. Ти можеш да разбереш как са гласували за теб, но не и за останалите. По никакъв начин не се подкрепят филми, насочени към зрителите. Целта на тези комисии е да подкрепят изцяло фестивални филми, в което няма лошо, но се вижда, че хората не ги гледат. Няма баланс между филмите, които се правят за зрителите, с чиито пари всъщност те се финансират, и фестивалните филми, които са специализирано кино.

Миналата година посещенията в киносалоните са катастрофални и това е благодарение на НФЦ. Освен това се дават прекалено много пари за отделни проекти, при положение че има толкова много хора, които искат да снимат. Защо трябва на един човек да се дават по милион и половина, а не на 4-5 души по 200-300 хиляди? Филм може да се направи и с по-малко пари.

Ние го доказваме. Бюджетът на „Чужденецът“ беше 250-300 хиляди. На „Живи легенди“ е 400 хиляди.

– Успявате ли да печелите от филмите си?
– Да, защото когато филмът е финансиран от рекламодатели, както е в случая, ние влагаме много малко лични средства. Затова в този случай не е трудно да се спечелят пари, но не мога да кажа, че са колосални суми. Важното е, че не сме на минус.

– Мислили ли сте да се откажете от актьорската игра и да останете изцяло зад камера?
– След двата филма, в които и играя, и режисирам, наистина се замислих, че може би ще се появявам по-рядко пред камера. Може би в един момент изцяло ще спра да го правя. Защото е много тежко да играеш и да режисираш.

Дадох си сметка за това, когато правех бойната сцена в „Живи легенди“. Играеш, движиш се и същевременно трябва да мислиш къде е камерата и какво правят хората около теб. И така 12 часа. Мисля да си го спестявам занапред.

– Как ви хрумна да поканите Микеле Плачидо, когото българската публика познава от криминалния сериал „Октопод“, да изиграе комедийна роля?
– Написах ролята му специално с мисълта, че ще бъде изиграна от чужденец. Исках да поканя популярен актьор, когото съм харесвал и знам, че може да я направи. Сетих се за Микеле Плачидо покрай мой приятел, който е живял в Италия, работил е в киноиндустрията там и се познава с него. Всъщност той е много подходящ за тази роля. Гледах го в някои по-нови италиански и френски филми и видях, че неговата актьорска палитра всъщност е доста богата. Той има 118 филма зад гърба си и в тях не играе само полицай. Свързах се с него и му изпратих сценария. Той хареса ролята си и каза, че я е разбрал добре. Накрая се уговорихме да снимаме с него в Монако. Даже най-натовареният ни снимачен ден се случи точно на рождения му ден – 19 май.

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *