Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Мариус Куркински: Извратено ще е да имам дете! ИНЕТРВЮ

Интервютата с Мариус Куркински са огромно удоволствие, но не стават никак лесно. Култовият актьор и режисьор е почти нонстоп ангажиран с нещо в театъра, а и му е чужда суетата да разказва живота си в медиите. Нужна е много журналистическа упоритост, за да се стигне до срещи и разговори с него.

Мариус Куркински

Мариус Куркински

Е, ние знаем що е упоритост и поне веднъж годишно успяваме да се вмъкнем в графика на Мариус. Сега той отново ни разтвори душата си и ни разказа най-съкровени преживявания.

– Мариус, срещаме се в Народния театър. По какво работите?
– Занимавам се с някои промени в старите ми спектакли от 2004/2005 г. – „Рибарят и неговата душа“, „С любовта шега не бива“. За мен е голяма радост, че имаме 174-то представление на „Рибарят и неговата душа“ в „Театър 199″. Явно публиката цени хубавите текстове. Залите са пълни. Ангелът на надеждата още не е напуснал българите, въпреки ужаса, в който съществуват. От толкова години е спектакълът „С любовта шега не бива“, а снощи отново имахме представление при пълен салон. Играя и две огромни роли в „Ревизор“ и „Хамлет“. След няколко седмици пък може да започна репетиции в „Сълза и смях“ като режисьор на една комедия. Сигурно после ще се захвана пак с моноспектакъла „Няколко страници“ по Достоевски, който не излезе сега, но към края на февруари или началото на март би трябвало да стане. Вероятно ще сменя заглавието.

– Защо бе отложен моноспектакълът ви „Няколко страници“?
– Имах лични проблеми, които не искам да споделям. Спектакълът просто не можа да стане. Прецених, че е по-добре да го спра, вместо да излизам неподготвен: През февруари ще се навършат 20 години от първия ми моноспектакъл „Дон Жуан“. Случва се за толкова време човек понякога да не е в кондиция, да не събере сили. Един моноспектакъл изисква много усилия. Надявам се, че публиката ще ме разбере за „Няколко страници“. Искам чрез вас да й се извиня. На мен това отлагане ми коства много емоция. Мъчно ми е, че се наложи да връщам хората, но нямах друг избор. Публиката е едно от най-близките ми същества

Ако имам нещо в театъра, то това е човекът-публика. Това същество ме преведе през годините. Надявам се да се завърне отново при следваща покана.

– За първи път ли ви се случва подобно отлагане на спектакъл?
– Да, с премиера това ми се случва за първи, път.

Мариус Куркински– Колко време ви е необходимо, за да направите един моноспектакъл?
– В началото – като бях млад, по-самоуверен и глупав, правех моноспек-таклите бързо. Тогава съм влизал да играя успоредно и в други представления. После, с годините, започнах да чувствам нужда от повече време. Един по-голям моноспектакъл какъвто е „Сътресение“ съм го правил за месец и половина при пълна изолация.

– Как така при пълна изолация?
– Затворих се в Пловдивския театър, живеех там. Маршрутът ми беше от гримьорната до сцената и репетиционната. Пълна изолация от света! Позволявах си да комуникирам само с хора от театъра.

– Простете ми нахалството, но пак ще върна разговора към „Няколко страници“. Какво точно се случи с вас, та го отменихте?
– Има моменти в живота на човек, когато се получава рухване, преумора, загуба на изпълнението и дори липса на желание.

– Откога не сте почивали?
– Вече не си спомням. Изкарах „Сътресение“, след това „Български разкази“, тръгна и „Ревизор“ с пълна сила. Влязох и в „Хамлет“, където ролята ми е огромна и много тежка. Когато започнах моноспектакъла „Няколко страници“, сгреших, че не планирах. Мислех, че ще мога да се справя.

– От 12-годишен се занимавате с театър. Кой е вашият най-труден момент в професионално отношение?
– Може би този, който премина сега, състоянието, в което изпаднах. И навремето, преди да направя първия си моноспектакъл, също ми беше трудно. Измъчваше ме страхът. Като студент исках да играя с други колеги. Във ВИТИЗ обаче разбрах, че не са много коректните режисьори, като изключим Крикор Азарян и Юлия Огнянова. Коректни като отношение към актьорите. Реших, че ще тръгна сам. Говоря за 1994-та. Вълчи времена! Тогава се появиха мутри, чалги… Моноспектакъл, и то за човек на свободна практика беше нещо непосилно. Радвам се, че все пак събрах сили и го направих. Отидох при директора на Младежкия театър и казах: „Може ли да се пробвам на камерна сцена?“. Той ми разреши. Първото ми излизане на сцената пред публиката беше ад. Спомням си го (спектакълът е „Дон Жуан“ – б. а.) и не мога да си представя как съм го преживял психически.

– Било е кошмар за вас…
– Да изкараш час и половина при зверско напрежение и под погледите на толкова хора, беше много трудно. Ужасяващо напрежение!

– В трудни моменти идвало ли ви е да се откажете?
– От професията – не. Спирал съм обаче проекти. Спектакъла „Сътресение“ го отлагах 3 пъти. Не намирах сили и смелост.

Започвах в един театър, започвах с друг продуцент и се отказвах. Казвах си: „Не! Това е абсурд!“. В крайна сметка се получи едно от най-категоричните ми представления.

– С ваши спектакли сте гастролирали и в чужбина… Замисляли ли сте се да емигрирате?
– Не съм гастролирал толкова много. Никога не съм се замислял да емигрирам. В края на 1994 г. снимах „Дневникът на един луд“. Тогава бях кандидатствал за Зелена карта и получих одобрение. Беше голям шанс. Аз обаче си снимах и въобще не намерих за нужно да попълня документите. Не съм имал желание да живея и работя в чужбина. Суетната част от професията – като световната слава, при мен отсъства. Може би от дете съм разбрал смисъла на театъра и мястото, където се случва – в залата. Аз това го имам тук, в България.

Мариус Куркински– Кой е най-ценният съвет, който сте получили от вашия учител Азарян?
– Той дойде да гледа 100-ото представление на „Дамата с кученцето“. След това ми каза: „Не се старай на всяка цена да те разбират. Оставяй някаква тайна в себе си, която да не достига до публиката!“. Този съвет ми беше много полезен. Веднага го изпробвах. И видях как се засили още повече желанието на публиката да търси, да пътува с мен в спектакъла.

– Успешна ли беше за вас 2013 година?
– Да, успешна в много аспекти. Първо, с развитието на спектакъла „Хамлет“. Това за мен беше едно голямо случване. Работил съм с Явор Гърдев през 1997 г. в „Таня, Таня“ в театър „Зад канала“. Той ме покани и през пролетта на 2012 г. за „Хамлет“. Каза ми: „Искаш ли да играеш Клавдий?“. Веднага отвърнах: „Да, за мен тази роля е една мечта“. „Хамлет“ ми стоеше на масата, исках и аз да го поставям като режисьор. Приех да бъда един сред многото актьори, бях го забравил това от 10-12 години. Обещах си да не предлагам на режисьора разни неща, да не му се намесвам. Реших да изпълнявам стриктно поставените задачи, да бъда дисциплиниран, колкото мога. Обичам го това представление.

Намирам, че Явор Гърдев е един от много ценните хора в тази страна – и като човек, и като режисьор. Процесът с него беше фантастичен. За мен Явор е режисьор в пълния смисъл.

– Взехте „Икар 2013″ за поддържаща мъжка роля в „Хамлет“…
– Така беше, взех наградата. Съюзът на българските артисти винаги е бил много адекватен към мен и нещата, които правя. Оценявал ме е по достойнство и съм благодарен.

– Получихте ли всички награди, които заслужавахте?
– В такъв период съм в момента, че за награди просто не помислям. В младостта си човек изпитва суетата да ходи на награждавания и да получава признание по този начин.

– Какви са целите ви за 2014-а?
– Трябва да излезе представлението в театър „Сълза и смях“, след това моноспектакълът, които ще е по случай 20-те ми години на професионална сцена. После смятам да се занимавам с кино като режисьор.

– Все още ли има кланове в театъра?
– Има, но те са жалки. Кланове на бездарниците. Между добрите актьори и режисьори няма такива неща.

– Как се справяте със завистта в гилдията?
– От дете съм попаднал в ръцете на много умни хора и големи театрали – братя Райкови във Варна. След това съм бил при Коко Азарян и Тодор Колев, Бог да ги прости. Те са ми отрязали всички възприятия за задкулисните истории. Още като млад актьор никога не съм разбирал и усещал завистта, не съм имал дори сетива за нея. Сега си давам сметка, че много я е имало. В годините човек поумнява. Тогава стремежът към сцената, вдъхновението, онова, което ми е давала публиката, подкрепата на родителите ми, са ми създавали истински театрален свят. Той не ми е позволявал да помисля за задкулисието, за това, което е било, през което сме минали, за кошмара и лъжата, които сме преживели в обществен план.

– Може ли да се каже, че завистта към вас идва заради вашата гениалност и неповторимост?
– Не мога да употребя тези думи за себе си, още повече сега, когато свалих спектакъл. Имам още какво да покажа и докажа пред публиката, много сериозна работа трябва да свърша.

– През последните 20 години вие сте един от най-обичаните творци…
– Благодарен съм, задето получавам такова отношение от публиката. Това, че го имам, означава много за мен. Дай Боже да живея още, да направя още неща, да стана по-добър.

– Признават ви, че сте явление…
– Благодаря за това. Не искам да коментирам себе си в тези хвалебствия…

– Доходоносно ли е да си актьор и режисьор в България?
– Не бих казал, че е доходно в държавна структура да си режисьор, но не се оплаквам. Актьорските заплати и субсидиите за спектакли са под всякаква критика. Нека обаче не говорим за това. На мнение съм, че артистът не бива да обсъжда пред публиката си задкулисието. В частния сектор, когато съм правил моноспектаклите си, съм изкарвал прилични пари. През тези години съм живял само от театър.

Не съм богат, под наем съм, на квартира. И пак казвам, не се оплаквам. Избрал съм си пътя и го следвам.

– Кои са най-честите проблеми, с които се сблъсквате като режисьор?
– С администрацията нямам проблеми. Отношението към културата от страна на управляващите обаче е… Ужасяващо е. Заплатите, омразата… През всичките тези години не мога да разбера откъде идва тази омраза. И откъде идва тази лъжа, това 20-годишно режисиране на преход?

– Какво е мнението ви за политическата обстановка в страната?
– Непоносимо е, че при това страдание, което изживява и търпи толкова години, народът продължава да дава шанс на нови и нови лъжци. Непоносимо е и това мълчание на управляващите.

– Казвате: „Този народ е побъркан от своите управляващи. От хората на културата той е спасяван…“
– Това е така, факт е. Умните хора в страната ни не се показват. Те се съхраняват, намерили са единствения начин за спасение на душите си.

– Били сте състуденти с Камен Донев. В какви отношения сте днес?
– Бяхме много хубав клас във ВИТИЗ. Камен е голям актьор, много го харесвам. Още от ВИТИЗ се виждаше, че ще гърми и трещи след време. В Театъра на армията той изкара един период, в който според мен не го оцениха добре. Натрупал е обаче занаят и много се радвам, че просто избухна в моноспектакъла си. Всеотдаен е, енергията му е изумителна и затова получава любов от публиката. Приятели сме, казваме си важни неща, когато трябва. Той умее да е по-дистанциран от съсловието. Има силен инстинкт за самосъхранение, за който му завиждам благородно. Обичам го и съм щастлив за успеха му. Радвам се на всички успешни форми на актьорски изяви извън държавните структури. Наскоро гледах Васил Дуев в „Сфумато“, където поставя свои текстове и събира актьори, които харесва, в проекти, реализирани само с желанието да се прави театър, почти без средства. Пее ми душата, че в този мрак и безхаберие се случва нещо добро. Ние много пропаднахме в последните месеци като управление и държава, всъщност пропаднахме като държавност.

– На 15 октомври имахте рожден ден. Къде и с кого го отпразнувахте?
– Тогава периодът ми беше мрачен и бях сам. Никога не съм обичал и не съм празнувал рождените си дни.

– Защо?
– Винаги съм мислил, че не съм достигнал ниво, за да заслужавам да празнувам рождения си ден.

– Самотен ли сте?
– Не, не, в никакъв случай. Избрал съм си да живея сам. При толкова публика и актьори, с които работя, няма как да съм самотен.

– Кои са страховете ви?
– Може да прозвучи банално, но са свързани със съхраняването и опазването на душата. Страховете ми са и за това, че много скоро страната ни може да изчезне от картата на света, да нямаме държава.

– Дразните ли се от написаното, че сте били тежко болен и затова сте отменили моноспектакъла си…
– На смъртно легло не съм бил, не съм и боледувал. Имал съм лични проблеми, но пак казвам не искам да занимавам хората с тях

– Как сте със здравето?
– Слава Богу, добре съм.

– Кой от годишните сезони ви е любим?
– Зимата. Харесвам студа, любимо време ми е. Когато температурите са минусови, много обичам да се разхождам. През лятото не ми е приятно това желание за страсти.

– Колко често посещавате родния си град Нови пазар?
– Не съм бил отдавна там. Баща ми и брат ми живеят във Варна и ходя при тях. В младостта си ги посещавах по-рядко, но никога не съм прекъсвал връзката. През 30-те си години започнах да ходя по-често. Повече време отделях за това, преди да почине майка ми.

– В един период се обвинявахте, задето не сте отделяли много повече време на майка си, докато е била жива…
– Мисля, че така е с всички деца. Моля се това, че не съм отделял повече време на майка си, да ми бъде простено.

– Близките ви как ви казват – Мариус или Ивайло?
– Иво ми казва баща ми. Приятелите ми се обръщат към мен с Мариус. Това име се наложи много категорично като мой театрален псевдоним. С първия си моноспектакъл станах Мариус. Коко Азарян го прие, още като го прочете на плаката. Той обичаше смелите стъпки и лудостта в името на театъра

В 4-ти курс започна да ми казва пред класа Мариус.

– Били сте за кратко и Пиеро…
– Оф, да, това е ужасно! (Маха с ръце, клати глава – б.а.) Измислих го с цялата си глупост от образа Пиеро. Година след като бях станал популярен като Мариус, реших да си сменям псевдонима. Глупост на младостта! Дори публикувах във вестник промененото име, но разбрах, че е грешка. Съветвам младите хора да си дават широта в мозъка и да броят преди да направят нещо.

– Влюбен ли сте?
– Не. През 2000 г. приключи моята споделена любов. Преживях я. 7 години изкарахме заедно, като три от тях под един покрив.

– Иска ли ви се да създадете семейство, да имате дете?
– Не, това не ми липсва. Против съм хора с такъв тип възприятия към света да създават семейство и да осиновяват. Не смятам, че е добре едно дете да живее в подобна обстановка. Извратено е…

– Преди време ваша обожателка ви е преследвала и тормозила…
– Това продължава и до днес, а започна през 2001 г. Наскоро отново получих писмо от нея. Искам да я помоля, ако може да престане, защото много ме тормози. Идва ми в повече. Не съм й давал повод за нищо такова. Веднъж сме разговаряли след спектакъл във Варна и след това винаги съм отблъсквал всякакви опити за комуникация. Знам ли, може в интернет да е комуникирала с някой, който се е представял за мен.

– Кои са пороците ви?
– Няма да ги кажа (смее се).

ВИЖ ВИДЕОТО:

 

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *