Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Изповедта на една отчаяна майка: Защо се гаврите, хора, с мъките на дъщеря ми?

Тоня Стойкова с дъщеря си Божана

Тоня Стойкова с дъщеря си Божана

 

Една измъчена жена сподели с журналисти как е прекарала един от последните си уикенди. Ако за нормалните хора това е време за почивка и пътешествия, за инвалидите е поредният ден, в който ще са затворени в черупката на своето болно тяло и мрачните си мисли. Опитат ли се нещо да променят, уви, става и по-лошо.

Асистентът на Божана я качил на ръце на влака

Асистентът на Божана я качил на ръце на влака

Тоня Стойкова от София ни потърси, за да излее мъката си на майка и възмущението си на гражданин. Нея не я топли, че вече на инвалидите казват „хора с увреждания“ или „хора с проблеми“. Промяната в термина не й носи никаква надежда. А разочарованията растат с всеки изминал ден. От няколко години дъщеря й и хилядите инвалиди са лишени от една добра социална придобивка – две безплатни пътувания из страната с влак или автобус.

Сега е вече само с влак. Мисия невъзможна! Сигурно такава е и целта. Да не пътуват. Да не развалят пейзажа.

„Наложи ни се да пътуваме с дъщеря ми, която е на инвалидна количка, до Момин проход. Знаехме, че с влак е невъзможно, но пък датата ни беше 21 септември, което се пада в събота. В събота и неделя в тази посока автобуси няма! Купихме билети за влак, даде ни жената на информация телефонните номера на специализираната служба за инвалиди към Централна гара, София, и аз започнах да звъня. Трябваше според информаторката просто да направя заявка и службата щеше да ни осигури платформа.

Да, ама не! Мъжът, който ми се обади, заяви категорично, че в събота и неделя тяхната служба не работи и аз не знам ли Кодекса на труда, и защо не ида в парламента, и защо не ида в… Ясно! Помощ нямаше да има…

На 21 септември сутринта рано отидохме на Централна гара, която мирише на клоака, и попитахме жената на информация кой от асансьорите около гарата работи и на кой коловоз трябва да бъдем за влака за Костенец. Отговори ни:

– Имате време да си проверите асансьорите. А коловозът се научава в последните 15-20 минути.

Обиколих асансьорите, заснех ги. Нито един не работеше.

Придвижването на инвалидите до коловозите на Централна гара е мисия невъзможна за тях

Придвижването на инвалидите до коловозите на Централна гара е мисия невъзможна за тях

Върнах се при „антиинформаторката“ и я информирах:

– Вашите асансьори не работят. Помагам ви, за да можете да отговаряте на други пътници, които ви питат.

– Моят си работи! – ядоса се жената.

– Кой вашият?

– Моят вкъщи – тросна се тя.

Та дъщеря ми си слезе по стълбите, много трудно, но добре, че все още си може. Единствено полицаите на гарата ни оказаха съдействие, което не е за първи път. Благодарим им! Асистентът на Божана на ръце я качи на влака, на ръце я стовари на Костенец, тя пак пеша успя някак си да премине през релсите и да стигне до перона. С количка това е невъзможно.

Оттам с такси стигнахме болницата за рехабилитация в Момин проход. А там – класика в жанра! Здравеопазване на квадрат…

Още на входа ни посрещнаха с абсурдни тарифи: „Ще доплатите по десет лева на ден за санитарен възел в стаята, а дъщеря Ви – по седем. По 2,50 ще доплатите на ден на човек за храна. Като, разбира се, ще си платите и потребителската такса.“ Отговорих:

– Няма да доплащам за санитарен възел. Ще ми дадете стан без санитарен възел…

И тогава жената на гишето ми поиска документите. И тогава те, естествено, им се сториха съмнителни. Бях с направление с диагноза артроза и с рентгенова снимка на петата. Качихме се на втория етаж, за да чакаме лекаря. Уцелихме го в почивка от 10 до 11 часа. Имаше опашка, трябваше ни тоалетна. Добре, че предвидливо бяха оставили кофа, с която я поизмих, защото вътре не беше възможно да се влезе! Това се случваше срещу лекарския кабинет!

Лекарят в приемния кабинет заяви компетентно:
А имаме такава клинична пътека, но не и за петата. Та то по петата няма стави!?

Потресена, опитах да ги убедя да снимаме тогава някоя друга част от тялото ми. Със сигурност навсякъде щяха да открият артроза за съжаление.

– Нямаме рентген обаче! – съобщи радостно лекарят.

Аз предложих да отида в понеделник до Костенец и там да се снимам. И тогава сестрата реши радикално да оправи нещата:

– Платете бе, госпожо, платете, бе! Пък от Социалните ще ви го осребрят!

– Аз си плащам там, където трябва, а не в държавна болница, с направление и с осигуровки цял живот. Така че можем само да си кажем: „Довиждане“! – не ми издържаха вече нервите от тази гавра с мъките на дъщеря ми.

И така, не останахме в болницата в Момин проход. Разказах ви напълно безпристрастно за пътуването ни дотам. А, забравих нещо – наоколо нямаше нищо освен гора, но пък сградата си имаше банкомат…

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *