Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

Изповедта на един бежанец от Иран

Историята на 43-годишния Ходжатулах Фирузяр от Иран не се различава много от тази на другите бежанци, които търсят подслон у нас. И той, както и останалите мъже и жени прииждящм от Сирия, Иран, Ирак, Мали, Алжир и прочие знайни и незнайни републики, се бори за едно – световен мир, колкото и клиширана да звучи тази реплика.

Бежанците от Иран често се озовават в дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци

Бежанците от Иран често се озовават в дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци

Казва, че броденето из планините на татковината му и пътят да Турция са най-голямото приключение в живота му. Тогава изпитал за първи път в живота си страх, глад, студ, безпътица и празнота, каквато не предполагал, че може да съществува.

Фирузяр е роден в Техеран, но висшето си образование – медицина, получава в София, след следване, продължило 8 години. След това се връща в родината си с идеята да създаде свое семейство и да внесе „радикални промени в политиката на страната“. За съжаление, намеренията му се провалят.

Първото идване на Фирузяр в България е през 1989 г., месеци преди ноемврийската нежна революция. Чул и чел е за репресираните от комунизма граждани, но далеч нямал представа с какво ще се сблъска. Мечтата му била да завърши сносно образование, а след това да се върне в Техеран, където да си намери жена и да отвори собствен лекарски кабинет. От политика не се интересувал.

През 1997 г. се прибрал в родния дом и наистина успял да се влюби в момиче, с което създал семейство. Родило им се детенце, което за зла участ се оказало болно. Част от мускулите му атрофирали – хлапето поотраснало, но така и не могло да се изкачва само по стълбите, нито да тича, както връстниците си.

He му провървяло и в работата, Фирузяр започнал да внася медицинска апаратура от Германия и Китай, но скоро се наложило да преустанови дейността си. Оказало се, че книгите, които пишел в свободното си време, никак не допадат на властите в Техеран. Намирали ги за революционни, подривни и пълни с вредна пропаганда.

Ходжатулах не намерил издател за творбите си, но за сметка на това бил докладван в полицията. Набързо му спретнали куп обвинения и той бил принуден да се изнесе единствено с дрехите на гърба си.

Ето изповедта му от първо лице, за това как е станал бежанец и цената, която е платил за идването си в България.

„Към края на 90-те в Иран също почнаха да се чуват гласове за промени. Политическите партии бяха разбрали, че трябва да има раздвижване, че не може да се върви по стария път. Аз започнах да имам проблеми от властите, от различни служби за сигурност. Наложи се да търся спасение в чужбина.

Голямата ми болка е, че оставих жената и детето и тръгнах сам. Нямаше как да ги взема със себе си, защото хлапето е болно, има проблеми с придвижването.

А и пътуването от Техеран до София си беше истински кошмар – глад и мизерия, каквато дори по книгите, не е описана. Няма човешки думи, с които може да се нарисува.

Името ми попадна в списък на лица, които нямат право да напускат Иран. Процедурата изискваше да предам паспорта си на властите и аз го направих. Така останах без лични документи. Почнаха да ме следят – от телефонни разговори до срещи. Знаеха всичко за семейството ми. Законното ми излизане през граница стана мит, защото бях вкаран в компютрите.

Така тръгнах от дома – с чифт обувки, дрехи, тънко яке. Имахме водач. Казвам имахме, защото бяхме група. Придвижвахме се от село на село. Спяхме в стаи на доверени хора. Каналджиите винаги се стараеха да има какво да ядем, да нощуваме на топло. Просто ни намираха подслон. Храната винаги е била оскъдна, колкото да не умрем от глад. Престоявахме по 2-3 дни в качеството си на гости. Страхувахме се да излизаме по светло, за да не ни види някой и да не ни докладва. Най-труден бе преходът през планините, защото там човек не знае от какво по-напред да се пази – от зверовете или от засадата на някоя служба. Докато стигнем град Ван, се бяхме превърнали в истински сървайвъри. Там ни натовариха на автобус и ни закараха в Истанбул, където трябваше да чакаме сгодния момент за пътуването до България.

В Истанбул ни настаниха в мазета, за които ни бяха казали, че са апартаменти. Бяхме по 4-5 души в мазе. Отново не излизахме никъде, защото се страхувахме, – че ще ни хванат и върнат обратно в Иран. Имаше един мъж, които ни пазаруваше и готвеше. Каквото ни даде и колкото – това хапваме. Не се оплаквам, не ме разбирайте погрешно. Това беше единственият начин да остана жив.

В мазе изкарахме 3 месеца. Беше кошмар, защото ядяхме каквото ни даваха каналджиите. А те получаваха по $ 150 на месец от наши роднини в Техеран, за да ни купуват хляб – това беше основното. Доларите се превеждаха по банкова сметка, посочена от водачите ни. Както казах, ние се оказахме без документи, без самоличност, сметки, пари.

Един ден вратата на мазето се отвори и ни изкараха навън. Закараха ни с бусове до Одрин.

Оттам ни натовариха на трактори и на камиони, с които пристигнахме до българската граница. Там ни пуснаха пеш. И ние ходихме с часове, за да стигнем до граничен пункт. Българските полицаи там ни арестуваха. Аз не знаех, че България вече е част от Европейския съюз и имах друга представа за страната.

Бях платил към $ 1300 за придвижването си от Техеран до Турция, после още $ 4000, за да стигна от Истанбул до София. По-точно казано, плащаха близките ми по карти и сметки на каналджиите.

Както и да е – престояхме няколко часа в ареста, после ни докараха в общежитието в Бусманци. И там също беше кошмар. Живее се изключително бедно и мизерно. 2 месеца изкарах в общежитието и вярвах, че ще си намеря работа, защото съм завършил в България и зная много добре български език. Ходих на интервюта, търсих помощ и от Агенцията за бежанците, но нищо не се получи.

Исках да имам статут на бежанец, но не ми дадоха. Писах молби до Административния съд, до Върховния, нищо не се получи. Молех да преразгледат решението на Агенцията за бежанците.

Вече 2 години съм в България. Не мога да почна работа, защото имам времена лична карта, която важи за три месеца. После я подновявам. С временна лична карта не можеш да си отвориш банкова сметка, да си купиш сим карта, за да звъниш на роднините си. Поддържам връзка с тях чрез трети лица, чрез чужди карти и телефони. Съпругата ми е под наблюдение.

Разпитвана е многократно. Директно с нея не се чувам. Предавам какво да й кажат мой познати, на които имам доверие.

Иран не е от най-свободните страни. Там и жените нямат права като тукашните. Е, могат да слушат радио, да гледат телевизия. Освен заради книгите си бях неудобен с това, че бях от гражданите, които настояваха за промяна на конституцията. Представяте ли си какви неща ме превърнаха в бежанец?! Защото бежанец е не само човек, който бяга от война в страната си, но и по политически причини като мен.

Аз имам апартамент в Техеран, собствен дом, което е много. Имах и бизнес, пари. Наложи се да оставя всичко, за да спася живота си. Ако сега бъда върнат в родината си, ще ме задържат още на летището. После се сещате какво ще стане с мен. Снимката ми е разлепена на много места, пусната е в компютрите. Немислимо е да се върна.

Живея с болка, че съм оставил жена и дете. Нямам постоянна работа. Ако ме извикат по строежи, по ресторанти – отивам и работя. Срамен труд няма. Докато бях в Бусманци, ме ползваха като преводач на разговори, на документи. Но в един момент престанаха. Почнаха да наемат българи с персийски език, а не истинските иранчани.

За съжаление в България бежанец вече не е хубава дума. Искам да кажа, че между нас има и образовани хора, не всички нападат жени. Нека не се спекулира, че ни дават пари, че се отпускат милиони за нас. Аз мога да ви доведа поне 10 души от Иран, които не са взели и лев досега. Аз също не съм взел нито лев от държавата. Продължавам да живея в апартамент с някрлко приятели. Помагаме си“.

ВИЖ ВИДЕОТО:

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *