Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

95-годишният Гълъбин Стаменов си спомня ужаса от войната: Слагахме пръст в ковчезите на убитите български летци!

95-годишният столичанин оз. полковник летец Гълъбин Стаменов е сред малцината български ветерани, участвали в отбраната на страната ни през пролетта на 1944 г. Днес той е трудноподвижен. Живее в столичния квартал „Света Троица“ и живо се интересува от всичко, което „дават по новините“. Активната му гражданска позиция е толкова силна, че реши да разкаже пред журналисти за ужаса, който е преживял в небето.

Оз. полковник летец Гълъбин Стаменов

Оз. полковник летец Гълъбин Стаменов

Бившият царски офицер и носител на няколко ордена за храброст вади брилянтна памет и правопис, на който редица българи от младото поколение могат да завиждат. Политиката за него си остава мръсна работа. И преди, както и сега, е трябвало да се мълчи за неща, които са очевидни.

„Представете си – в ковчезите слагахме дървени трупи и пръст, после ги заварявахме с ламарина и ги пращахме на роднините на загиналите български летци. Казвахме, че това са телата на близките им. Така ни бе наредено. Всъщност от близките им не оставаше нищо – всички изгаряха във въздуха“, казва с пресипнал глас почти вековният орденоносец.

Столицата става мъртъв град - населението бяга изпод руините към провинцията

Столицата става мъртъв град – населението бяга изпод руините към провинцията

Тъжните му спомени започват от 1942-1943 г. на летище Божурище. Почти всеки ден се налагало да погребват летци, а черната лента така и не сваляли от ръкавите си. Обяснявали им, че пилотът бил допуснал грешка, че станала повреда във въздуха, че трагедията е случайност. Загиналите били изпращани с почести. Живите се кълнели пред ковчезите, че ще продължават да летят.

Минали години. Гълъбин Стаменов получил достъп до военния архив и така разбрал, че част от българските механици били подкупени. С предварително поставена бомба на борда.

Нашенските самолети гърмели като факли във въздуха, без да са уцелени от вражеско оръдие. Разкъсаните тела на летците били погребвани на специално място, а на роднините им било обяснявано, че са изгорели във въздуха.

„Нямате представа в какъв свят живеем и сме живели! През 1943-та бяха предизвикани 42 самолетни злополуки, 6 самолета бяха напълно разрушени, а 24 тотално съсипани и негодни за полети. Зная всичко това, защото бях командир на ятото за далечно разузнаване на летище Божурище към Първи полк. Отговарях за 3 самолета До-17 „Ураган“, 8 офицери летци, радиотелеграфисти, оръжейното, фотографското и техничарското подразделение. Полетите ни бяха спрени единствено по време на смъртта на цар Борис III. Мисля, че единствено тогава в историята на страната ни не се е летяло. Но това не пречеше българи да вършат кървави атентати срещу българи. Говоря за момчетата от БРП, които не спираха да извършват саботажи, дори в навечерието на войната. В момента, в който англичани и американци се чудеха как да ни подхванат…“, връща лентата на спомените столетникът.

Погром в центъра на София от англо-американски бомби

Погром в центъра на София от англо-американски бомби

Първият атентат от българи срещу българи е извършен месеци след смъртта на царя. При редовен полет от София до Солун над планините над Македония, която тогава е българска територия, се взривява самолетът на подпоручик Любен Петров. Причината е бомба с часовников механизъм.

По-късно е взривен и втори самолет с четирима летци на борда. Той е от разузнавателното ято на Гълъбин и трябвало да следи за обстановката на пристанищата във Варна и Бургас. В същото време Стаменов и други летци наблюдават Стара Загора, Хасково, Сливен, Шумен, Велико Търново и летище Карлово. Излитат в 22 ч. вечерта от Божурище. После връзката с един от самолетите се губи. В 23,30 ч. успешно каца в София само единият от разузнавателните апарати. От другия – както се казва – ни вест, ни кост. На следващия ден се получава депеша от Димитровград, в която се съобщава за гръмнал във въздуха над гарата самолет. По-късно чиновник разказва пред военните, че видял огромно сияние и чул жесток гръм над едно село.

„Помня, че след телеграмата веднага излетяхме за Димитровград. На около сто метра от гарата имаше една голяма яма с част от двигателя. Обиколихме района, но намерихме само едно ухо, част от ръка, една обгорена обувка и малки ламаринени парчета, които взехме с нас. Предстоеше най-тежкото задължение – уведомяване на близките и организиране на погребения. В самолетната работилница обковаха с ламарина четирите ковчега, като във всеки поставихме трупче греда и уплътнихме с пръст. Залепихме листче с името на загиналия. Група офицери придружаваха ковчезите до родните места на загиналите. Покъртителни бяха срещите с близките. Искаха да отварят ковчезите, а ние не давахме. Какво щяха да видят там – греди и пръст, не роднините си. Така си отидоха поручиците Тосунски, Младенов, Милушев и фелдфебелът телеграфист Алексиев. 50 години никой не посмя да огласи тези два трагични случая, които са отбелязани единствено в „История на военната авиация“, разказва с мъка Гълъбин.

Дълбоко в себе си той продължава да бъде възмутен от желанието българин да вреди на българин, на което е свидетел от почти век. След 9 септември изпълнителите на мокри поръчки, поставяли бомби в самолетите и допълнително отслабвали мощта на армията ни, били назначени на високи постове – един станал главен инженер в ТАБСО, друг – кмет на голям провинциален град, трети заел престижен пост в министерство. Практиката била тези заслужили другари да са на важни постове с високи заплати.

„Иначе какво да ви кажа. Англичаните и американците бяха страхливи. И ние не за първи път хващаме чужди разузнавачи като тези в Коиловци. Помня бомбардировките на летище Карлово на 28 юни 1944 г. Тогава американски самолети ни обстрелваха и ние се спасявахме са-мосиндикално. По същото време получих задача да отида с момчетата си в района на Перущица, където по сведения имало кацнали с парашут летци. Натоварихме се на модерния тогава автомобил „Щаер“ и отидохме. В края на горичката видяхме трима чернокожи и един бял – седяха си и говореха. Като ги обградихме, пребледняха, онемяха и се разтрепераха. Напикаха се от страх буквално! Никой от нас не знаеше английски и затова едва се разбрахме на френски с белия мъж.Той каза, че се връщали от бомбардировки над Плоещ, скочили в България, защото самолетът им се повредил.

Започна да се моли да не го разстреляме. От тяхното командване им бе внушено да не скачат над родината ни в никакъв случай, защото сме много кръвожадни и сме трепели хора на място.

Подадохме им манерка с вода, която те колебливо взеха, но изпиха до дъно. Натоварихме ги в колата и ги закарахме в свързочния полк в Пловдив и ги предадохме на дежурния офицер, защото така ни беше наредено. Така пленихме неприятелски летци и станахме герои. Не зная каква е била съдбата на тези американци след това“, спомня си Гълъбин Стаменов. Накрая философски обобщава, че годините се въртят, а нищо не се променя.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *