Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

САЩ се Провалиха в Евразия

Наскоро представители на Пентагона констатираха, че изтеглянето на военния им контингент от Афганистан е стратегически провал. Това е така, но той има своите причини и предистория. Английският географ и историк Халфорд Макиндер с труда си „Географска ос на историята“, публикуван през 1904 г., става един от основателите на геополитиката. В него той въвежда концепцията за Хартленда, която е противовес на морската геостратегическа концепция на Британската империя, приета през 1890 г, чрез която Англия владее света. Същността на концепцията за Хартленда е контрол на световното пространство чрез доминиране в Евразия, която е „географската ос на историята“. Според него, „който контролира Източна Европа, контролира Хартланда, който контролира Хартленда, контролира Евразия, а който контролира Евразия, се разпорежда със съдбата на света“.

Хартландът на Евразия е нейното сърце и обхваща част от Русия, Казахстан, Монголия и част от Северозападен Китай, а периферията му включва бившите централноазиатски съветски републики. В евразийския Хартленд живеят над милиард и половина души и е твърде богата на природни ресурси, преди всичко нефт и газ. Овладяването на Хартленд позволява пренасочване не само на традиционните енергийни потоци и контролирането им, но и създаване на непосредствен контакт с територията на Китай и Индия. И само овладяването на Хартленд от западните сили може да спре възраждането и на мощната руска империя от втората половина на XIX век, която по подразбиране би контролирала и черпила сили от това геополитическо пространство и неговите енергоносители.

Имайки предвид значението на евразийския Хартленд, Збигнев Бжежински нарича този регион в сърцето на Евразия “велика шахматна дъска”. Според него основната цел на САЩ трябва да е осъществяване на пълен контрол над Хартленда, защото само така Америка ще получи военно-политически възможности за пълно въздействие върху световната икономика и върху политиката на всички свои потенциални конкуренти.

Широко разпространено е схващането, че постигането на господство в Евразия е невъзможно без контрол над нейния Хартланд, 80 % от който е разположен на територията на Русия. Съществува обаче и схващане, че контрол над Евразия може да се постигне и чрез овладяване на нейната периферия. Условия за осъществяване на това схващане се създадоха след разпада на СССР и САЩ се насочиха именно към периферията на Хартленд.

Използвайки краха на СССР и създалия се вакуум, през 1997 г. Вашингтон обяви държавите от Централна Азия (5-те средноазиатски бивши съветски републики), т.е. периферията на Хартленд, за зона на своите дългосрочни стратегически интереси. В потвърждение на това само след две години Конгресът прие „Акт за стратегия спрямо Пътя на коприната“. В него особено се откроява идеята за активна работа за постигане на икономическа и политическа зависимост на страните от Централна Азия от САЩ, чрез които те могат да намалят енергийната си зависимост от Персийския залив, като се залага на двустранните контакти с тези страни.

През 90-те години САЩ положиха немалко усилия за неутрализирането на Русия и постигнаха значителен резултат, но след избирането на Владимир Путин за президент на страната стана ясно, че това е невъзможно. Наложи се САЩ да приложат друга стратегия.

САЩ я създадоха и без колебание я използваха бързо и твърде енергично – терористичната операция на 11 септември 2001 г. срещу Световния търговски център в Ню Йорк беше незабавно използвана за проникване в периферията на евразийския Хартленд.

Настаняването в новообразуваните централноазиатски републики не бе особен проблем за САЩ при създалата се обстановка и, както се изразяват някои експерти на САЩ, проникването в тях стана своеобразна геополитическа награда за победата им в Студената война.

Сътрудничеството на САЩ с периферията на Хартленд (Узбекистан, Киргизия, Таджикистан, Туркменистан и Казахстан) започна със сътрудничество във военно-техническата област. Тези страни предоставиха въздушното си пространство, а някои от тях и територията си на антитерористичната коалиция за провеждане на стратегическата настъпателна операция в Афганистан.

След свалянето на талибаните от власт САЩ укрепиха присъствието си във военните бази „Карши-Ханабад” и „Коканд” в Узбекистан и в авиобаза „Манас”, разположена в едноименното гражданско летище на столицата Бишкек, Киргизия. Таджикистан разреши използване на летище „Айни”, близо до Душанбе, за зареждане с гориво на транспортните самолети през периода септември 2001 – юни 2002 г. и оглед на авиобазите „Куляба”, „Худжанда” и „Курган-Тюбе”, но постоянен контингент на тях не бе дислоциран. Освен това САЩ изградиха няколко бази и на територията на Афганистан, една от които, „Мазари-Шариф”, е в непосредствена близост до узбекската граница и е свързващо звено с базите в Централна Азия. По такъв начин САЩ, а от 11 август 2003 г. и НАТО, успяха да се закрепят в периферията на Евразия.

Сътрудничество с периферията на Хартленд продължи с предоставяне на хуманитарна помощ, със субсидиране на неправителствени организации и активизиране на двустранното икономическо сътрудничество, а в началото на юни 2004 г. с тези страни бе подписан и Рамков договор за търговия и инвестиции. Освен всички известни предимства, той има и пряко отношение към изискванията на Националната енергийна стратегия на САЩ, чиято същност е осъществяване на контрол върху световните енергийни потоци чрез създаване на нова световна енергийна система като алтернатива на размирния Персийски регион.

Периферията на Хартленд не би имала значението, което ѝ се придава, ако няма свързващо звено между нея и основните сили на страните от западната коалиция в ЕС и НАТО. Такова звено е Кавказкият регион и именно затова кавказките републики Грузия, Армения и Азербайджан бяха включени в антитерористичната коалиция, като бе постигнато съгласие за подготовка на антитерористи, за модернизация на няколко тяхни летища и за изграждане на предни оперативни бази на тяхна територия.

Такива бази бяха изградени в Румъния и България и в тях се дислоцират малки поделения, бойна техника и оборудване. Това са поделения, подобни на тези за бързо реагиране “Страйкър”, които имат неголям личен състав и бронемашини. Базите се използват не само за съвместни учения със съответната страна, но и за провеждане при необходимост на бойни операции в кризисни райони и особено за оказване на ефективно противодействие на терористични групи в периферията на Хартленд.

По такъв начин се осъществява необходимата комуникация между базите в Западна, Централна и Източна Европа, Кавказкия регион и периферията на Хартленд, т.е. инфраструктурата за трайно настаняване в Хардланда (Централна Русия) беше изградена.

Дейността на САЩ не можеше да не предизвика противодействието на Русия. Първоначално нямаше руска реакция на действията на САЩ, напротив, тя активно подпомагаше антитерористичната операция, но с разширяване и утвърждаване на присъствието на САЩ в района, в Русия решиха, че са застрашени националните ѝ интереси и в началото на първото десетилетие на настоящия век тя предприе ответни политически стъпки.

Активизира се сътрудничеството в рамките на ДКБ – Договорът за колективна безопасност, създаден на 15 май 1992 г. Първоначално в ДКБ влизат Армения, Казахстан, Киргизия, Русия, Узбекистан и Таджикистан, а по-късно се присъединяват Беларус, Азербайджан и Грузия. През 1999 г. ДКБ напускат Азербайджан, Узбекистан и Грузия, а на 14 май 2002 г. ДКБ прераства в Оранизация на Договора за колективна безопасност (ОДКБ), в която днес членуват Армения, Беларус, Казахстан, Киргизия, Русия и Таджикистан.

Военната политика на ОДКБ се осъществява от Съвета на министрите на отбраната, а грижа на Обединения щаб, създаден през 2004 г., са бойната подготовка на коалиционните сили, изграждане на военната инфраструктура, осигуряване на необходимото въоржение и бойна техника и подготовката на кадри – те се обучават във ВУЗ на Русия, Армения, Белорус и Казахстан. Формирани са Колективни сили за бързо развръщане на Централно-азиатския регион, Регионални войскови групировки, Миротворчески сили (личен състав 3600 души) и Съвместна военна инфраструктура.

Колективните сили са в състав 4000 души, в които Русия участва с 3 батальона, Казахстан с 2, Киргизия с 2 и Таджикистан с 3. Авиационният корпус на силите (10 самолета и 14 вертолета) е разположен в руската авиобаза „Кант” в Киргизия. Русия сключва и двустранни споразумения за военно и военно-техническо сътрудничество с Киргизия, Таджикистан и Узбекистан.

Днес ОДКБ е гарант за интересите и националната сигурност на нейните членове и все повече става важен военно-полтически фактор в региона. Организацията обаче самостоятелно не може да окаже необходимото противодействие на САЩ и НАТО в Евразия – за целта е необходим по-мощен фактор.

Такъв фактор стана Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), създадена на 15 юни 2001 г. от Китай, Русия, Казахстан, Киргизия, Таджикистан и Узбекистан с щаб в Пекин. През 2017 г. нейни членове станаха Индия и Пакистан, а през 2021 г. и Иран. Статут на страна-наблюдател имат Афганистан, Беларус и Монголия.

ШОС неправилно се окачествява като азиатско НАТО. Тя не е военно-политически съюз, независимо, че има военно сътрудничество между страните, включително и редовно провеждане на антитерористични и съвместни военни учения. Някои от тях са значителни, например през 2007 г. за първи път във военно учение взеха участие поделения от всички страни-участнички, общо около 6000 души и над 1500 бойни машини. Тогава въпреки настоятелното искане на САЩ негови наблюдатели не бяха допуснати на учението.

Така на “евразийската шахматна дъска” се появи нова крупна “фигура”, включително и във военен аспект, с която, наред със самостоятелната политика на Китай и Русия, в бъдеще трябва да се съобразява всеки, който е решил да заяви участието си в “евразийската шахматна игра”.

Съществена промяна в Азия настъпи през 2005 г. Ако дотогава протичаше подготвителен период на “играта”, то на 5 юли с.г. бе направен сериозен “ход” – на среща в Астана, Казахстан, лидерите на ШОС подписаха декларация, в която се казва, че поради завършване на активната фаза на антитерористичната операция в Афганистан, страните от коалицията трябва да определят краен срок за използване на заеманите от САЩ и НАТО бази и за военно присъствие в тези страни.

Реакцията на Конгреса на САЩ не закъсня – той изрази безпокойство от “явния опит на Русия и Китай да изтласкат САЩ от региона”. По-конкретен бе конгресменът Кроули : “Не трябва да позволим на Китай или на Русия да диктуват някакви срокове за осигуряване на нашата безопасност”.

Въпреки тази реакция, на 22.11.2005 г. чрез съответен натиск узбекистанското правителство забрани използването на база „Коканд”, Киргизия преустанови полетите на разузнавателните самолети АУАКС от „Манас” и поиска определяне на краен срок за използването му – базата се използва през периода декември 2001- юли 2014 г., когато е закрита.

Същевременно Русия увеличаваше присъствието си в средноазиатските републики – отначало в Киргизия бяха дислоцирани 338-ми свързочен възел, а от 2005 г. и 999-та авиационна база, контролираща въздушното пространство над Средна Азия. Днес в Таджикистан, на „Айни”, „Куляба” и „Курган-Тюбе”, се разполага 4-та руска военна база, всъщност 201-ва мотострелкова дивизия, 670-та авиогрупа, 303-та вертолетна ескадрила, 295-ти отряд за психологични операции и 5 отделни батальона с различно предназначение. Дивизията разполага с 100 танка, 300 БТР и БМП, зенитно-ракетни комплекси и артилерийски системи.

Руското военно присъствие, военното укрепване на ОДКБ и значителното разширяване на ШОС усложниха „играта” на великата „евразийска шахматна дъска” и силно стесниха полето за маневри на САЩ в Азия, като на практика им остана само Афганистан.

На срещата в Женева тази година с руския президент Джо Байдън потърси неговото съгласие за настаняване на американски военни части в бази в средноазиатските републики, но такова не получи. Този въпрос бе повдигнат и на шестчасовата среща между генерал Мили, председател на Обединения комитет на началник-щабовете на ВС на САЩ, и началника на ГЩ на ВС на Русия армейски генерал Герасимов, състояла се на 22 септември т.г. във Финландия, но също не получи развитие.

През последните години международната обстановка съществено се промени и то не в полза на САЩ. Те обявиха Китай и Русия за противници, борбата с които налага използване на друга стратегия. Създаване на опорните ѝ точки започна през юни т.г. с посещението на американския президент в Европа, една от целите на което беше подтикване на ЕС за оказване на по-активно противодействие на китайското проникване и за създаване на пречки пред икономическото развитие на Русия.

Основното усилие за противодействие на Китай САЩ вече насочват в Индо-тихоокеанския регион. В тази обстановка влиянието на афганистанския военен контингент на САЩ в Азия вече е не само силно ограничено, но и нежелателно разпиляване на силите в започналото противопоставяне с Китай.

В политически аспект то предвижда  сплотяване на световната демократична общност за борба с авторитарните режими на Русия и Китай, като за целта на  9-10 декември т.г. ще се проведе „Среща на върха за демокрация”, в която ще вземат участие страни, споделящи политиката на САЩ, т.е САЩ демонстрират, че вече не се стремят да бъдат хегемон на планетата, а само лидер на световната демократична общност.

Наскоро в САЩ се проведе и среща на страните от политическия проект „Четиристранен диалог за безопасност” Quadrilateral Security Dialogue, Quad), известен като  „Четворката”, в който участват САЩ, Япония, Австралия и Индия. Целта на активизирането му е „съвместно преодоляване на важни предизвикателства на съвременноста”, а на практика политическо обкръжаване на Китай на основата на мащабна и дълготрайна стратегия.

Както „Срещата на върха за демокрация”, така и „Четворката” са предвестници на нови политически и военни съюзи, загатващи за бъдещото геополитическото прегрупиране на световните сили.

ЕС и НАТО ще продължат икономическото и военно противопоставяне с Русия в Европа, а за военно противодействие на Китай ще се формират нови военно-политически съюзи в Индо-тихоокеанския регион. Един от тях вече бе обявен на 15 септември т.г. – AUKUS (Australia, United Kingdom and United States), т.е. военен съюз между Австралия, Обединеното кралство и Съединените щати. Към потенциала на двете ядрени страни ще се присъедининят осем австралийски подводници с ядрени двигатели, засега многоцелеви, но, както е известно, те могат да са носители и на крилати ракети с ядрени бойни глави.

За обявения съюз Австралия е твърде важна като територия, особено северната й част. Тя е много удобна за изграждане на военната инфраструктура на съюза – авио и военноморски бази, свързочни възли, командни и логистични  пунктове, които ще се използват от авиационния (основно от стратегическите бомбардировачи), подвония и надводния флот на трите страни.

Тази  инфраструктура изисква изграждане на силно ПВО/ПРО прикритие със земно и морско базирани ракетни комплекси, защото при конфликт с Китай неговите евентуални ракетни удари трябва да бъдат ефективно отразявани. Същевременно тази територия предоставя добра възможност за нанасяне на масиран удар с крилати ракети с въздушно и морско базиране по важни обекти на китайските въоръжени сили.

По такъв начин, несполучили с идеята си от Азия да оказват влияние върху Русия и Китай, САЩ са принудени да се изтеглят от Афганистан, да продължат натиска върху Русия с досегашните средства и да организират мащабна и дългосрочна политика за противопоставяне на Китай. Ще бъде ли ефективна тя и как ще отговори Китай, как ще реагира и Русия, защото в определена степен тя засягат и нея, ще покаже времето. Skandalno.net

Автор: о.з. п-к, доцент, д-р Гергин Гергинов, Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *