Widgetized Section

Go to Admin » Appearance » Widgets » and move Gabfire Widget: Social into that MastheadOverlay zone

До 10 години Китай ще Владее Света! Защо Западът няма никакъв шанс за победа!

„Решаващото достойнство се състои не в спечелването на всяка битка, а в разгрома на врага дори без битка. Най-висшата форма на военното изкуство е да се атакува самата стратегия на врага. Следващото – да се атакуват неговите съюзници, следващото – да се атакуват армиите. Най-нисшата форма на войната е да се атакуват градовете. Военната обсада е последно средство…“

– Сун Дзъ

През 21-ви век Западът и по-точно Съединените щати считат за свой основен враг и конкурент не Русия, а Китай. Но бедата им е, че за да размажат новобогаташа Китай, първо трябва да прегазят неговия бодигард – Русия. Защото Китай е икономически гигант и военно джудже, а Русия е обратното на това… И симбиозата между тези две държави изпреварва „Солидарния запад. Затова е и днешната битка на Запада с Русия.

Независимо от истеричните обвинения на американската десница, че демократите и новият президент Джо Байдън са много близки с Китайската комунистическа партия, фактите говорят тъкмо обратното. Администрацията на Байдън е не по-малко агресивна към Китайската народна република, от тази на Тръмп. Но в състояние ли са наистина Съединените щати да „сдържат“ Червения дракон?

За да „сдържат“ икономическото развитие на Китай, от Белия дом и Пентагона наскоро изпратиха части от Седми американски флот в Тайванския проток. А успоредно с това държавният US-секретар Антъни Блинкен наруши едно табу от времето на Студената война, като нарече островната китайска република Тайван „държава“. Както е добре известно, от 70-те години насам Съединените щати подкрепяха принципа за „Единен Китай“ и не признават втората китайска държава Тайван за такава. Отказа им да признаят Тайван беше чисто прагматична- важно им беше да са в добри отношения с Пекин, за да го използват като противовес на Съветския съюз. Но днес СССР не съществува, тъй че англосаксонците без проблем показаха своето класическо двуличие, като се обърнаха срещу същия този Китай, с когото по време на Студената война срещу СССР бяха съюзници. Ето какво каза Блинкен на въпрос от републикански конгресмен:

„Споделям възгледа Ви, че Тайван е силна демокрация, много силна технологическа сила и държава, която допринася за развитието на света, а не само на собствения си народ. Ковид е добър пример“.

На българския читател това изказване може да му се стори маловажно, но всъщност е първият случай след 78-ма година, в който американски държавен представител нарича Тайван „държава“. Това е съвсем ясен сигнал и към Пекин. На практика Блинкин каза: „Съединените щати ще направят всичко възможно да попречат на националното обединение на двете китайски държави“. Нещо повече, Вашингтон има намерение да използва Тайван като елемент от стратегията си за сдържане и ограничаване на китайската сила в Източнокитайско море (като постави под непрекъсната заплаха китайските морски комуникации, както и югоизточното крайбрежие на страната). Целта е блокирането на китайските стоки и суровинни доставки по море.

Още по-важен елемент от американската стратегия за „сдържане“ на Китай е неформалният военен съюз – „Четворката“ (The Quad), който се състои от Индия, Япония, Австралия и самите САЩ.

Тези три държави всъщност са основните военноморски и икономически сили в Източна и Южна Азия, които работейки под диригентството на Вашингтон биха могли да застрашат сериозно китайската морска търговия, като по този начин лишат Пекин от жизненоважните петролни доставки от Иран и арабския свят, а също и да попречат на китайския износ за Европа.

Стратегия, която обаче, оказва се, Пекин е предвидил още преди американците да започнат да я обмислят или прилагат. За да перифразираме древният китайски мислител Сун Дзъ, китайците атакуват, и то успешно, стратегията на своя враг.

Това става чрез инициативата „Един път, Един пояс“, която цели да свърже Китай с Европа, създавайки един нов „Път на коприната“, по който китайските стоки да стигат до европейските потребители по суша, захранвайки Пекин с непрекъснат поток от финансови постъпления, които правят страната все по-богата и по-богата.

Китай предварително атакува регионалната система от съюзи на Съединените щати, които са насочени срещу самия него. Сега Съединените щати всъщност предлагат на виетнамци, филипинци, японци, корейци, малайзийци, индонезийци и тайландци да рискуват да си навлекат гнева на могъщия си съсед, а може би дори и война. Това, което Вашингтон предлага в замяна на търговското, икономическо и социално благосъстояние на тези страни, които в момента преяждат с китайски инвестиции и благоденстват, е те да рискуват война с Китай, а и самото си съществуване. САЩ им предлагат единствено съвети за демокрация, човешки права и да им продават американско оръжие.

От друга страна Китай предложи на същите тези страни една сделка, на която не могат да откажат – възможност да участват в най-голямата икономическа инвазия и разцвет в далекоизточния регион на света в последните няколко века. Чрез Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (РВИП), което беше подписано между Китай, Япония, Южна Корея, Австралия, Нова Зеландия и други страни в Азиатско-Тихоокеанския регион, се създаде една мощна икономическа инициатива, която обхваща 30 % от глобалната икономика и пазар от 2,2 милиарда души (при население на планетата от 7,8 милиарда души).

Договорът РВИП превръща Източна Азия в неоспоримия глобален геоикономически хъб. Инициативата всъщност се твори още от 2012 година, когато в Съединените щати тепърва плахо някои анализатори започваха да говорят, че Китай се очертава не просто като основен конкурент на САЩ, а дори и враг, заплашващ да срине американската хегемония.

РВИП ще намали митническите такси и ще опрости правилата, ще отвори пазарите на подписалите страни за техните стоки и услуги и в известен смисъл ще прилича на Европейската икономическа общност, създадена през 1958 година.

На китайците им е добре известно, че когато има не просто търговия, а икономическа взаимна зависимост, войната става нежелана и почти невъзможна. Тоест, опитите на Америка да въвлече Източна, Югоизточна и Южна Азия в конфронтация с Китай, просто няма как да се материализират в нещо повече от декларативност на някои зависими от Вашингтон политици-ястреби. Единствената регионално значима страна, която отказва да се присъедини към РВИП е Индия. По една случайност тя е и единствената, която има сериозни гранични инциденти с Китай, които потенциално биха могли да прераснат във военен конфликт.

Впрочем такъв конфликт вече е имало. През 1962 година китайските и индийски сили в района на Хималаите са изправени едни срещу други. И двете страни имат различаващи се претенции относно това къде минава границата им. Китайската претенция изхожда от някогашните граници на Китайската империя при династията Цин (манджурската династия), а индийската от по-късното състояние на нещата, когато Индия е част от Британския Радж. Резултатът е кратък, но сериозен граничен конфликт между двете страни.

Както пише американският дипломат и бивш държавен секретар Хенри Кисинджър, в тази война стратегическата мисъл на Мао Дзедун изхожда от древната китайска история. Вождът на Китайската народна република се позовава на войните на империята Тан (6-10 век. сл.Хр.) с някои индийски владетели, както и на инвазията на Тамерлан срещу Делхийския султанат. И очевидно стратегията на Мао, взета от далечното минало, е успешна, защото Китай печели войната. Същината на тази стратегия гласи, че Пекин трябва използва сила (но не прекомерна) за да привлече Индия на масата за преговори и дипломация. Според него, Индия и Китай не са обречени на вечен конфликт, а напротив, могат да бъдат партньори.

Днес, шестдесет години по-късно, виждаме, че положението е сходно. Подтиквана от САЩ, Индия влиза във все по-чести гранични конфликти с Китай.

Дори, когато изключим настрана факта, че Народно-освободителната армия на Китай е много по-модерна и добре оборудвана от тази на Индия, фактът е, че индийците не са добре позиционирани за да застрашават китайците в Хималаите.

Чисто географски, от китайската страна на границата е по-голямата част от масива на най-големите и високи планини на Земята. Индия от друга страна е една огромна равнинно-хълмиста ниска земя. Никоя земна сила не би могла да струпа бронетанкови съединения в района на Хималаите. Единствената възможна опция е използването на леки пехотни съединения, придвижвани с хеликоптери, както и парашутистки части. Истината е, че в района почти няма пътища, а проходите и основните пътни линии са толкова дълги, извити, стръмни и изкривени, че всяка нахлуваща от юг сила, ще бъде изложена на китайски безнаказани удари. Минните полета и китайските антитанкови ракети биха превърнали всеки опит за напредване с механизирани индийски части в Хималаите, в самоубийство на този терен. Що се отнася до придвижването и позиционирането на леки пехотни съединения и спецчасти, Китай има почти два пъти по-голям и модерен хеликоптерен флот от индийците. Освен това китайците имат 30,000 военновъздушно-десантни бойци, докато Индия има едва 6000.

Тоест, единствената страна, която е истински съпричастна към американската стратегия за сдържане и обграждане на Китай – Индия, е неспособна да застраши Поднебесната империя военно. Още повече, че основният противник на Индия – Пакистан, който също като нея е ядрена сила със значителни военни сили, е стратегически партньор на Китай. В Индия рано или късно ще осъзнаят, че толерирането на граничните инциденти и евентуалното започване на регионален конфликт под американско давление, само ще изолира страната от останалата част от Азия и ще я притисне като в менгеме между Китай и Пакистан.

Разбира се, дълго време западните анализатори и разузнавателни служби подценяваха ефективността и способността на Народно-освободителната армия на Китай. Всъщност, и до ден днешен това подценяване е факт. Обикновено се изтъква, че Пекин отделя около 178-180 милиарда долара за отбраната си, докато разбира се, Вашингтон дава 740 милиарда долара за военни цели. И все пак, очевидно американските военни все още нямат достатъчен капацитет, че да „сдържат“ Китай. Отговор на този „феномен“ можем да намерим отново при Сун Дзъ, писал преди хилядолетия:

„Симулирайте неспособност. Когато разгръщате войските си, не показвайте, че го правите. Когато сте наблизо, изглеждайте далече. Когато сте далече, изглеждайте наблизо.“

Още повече, че и на малките деца би трябвало да е известно, че 200 милиарда долара похарчени в Китай, инвестирани в китайски държавни военно-промишлени компании (или за закупуване на руски оръжейни системи), не са същото, което биха били 200 милиарда долара в Съединените щати. Преди време един анализатор от The National Interest правилно оцени, че това, което Китай получава за военните си разходи, би се равнявало на около 500 милиарда долара, похарчени от Пентагона.

Но да се върнем на по-важния въпрос, а именно – как Китай атакува стратегията на врага.

Добре известно е, че основната стратегия на англосаксонските морски сили е т.нар. „стратегия на анакондата“, която цели „удушването“ на дадена сухопътна империя. Русия през 19-ти век, Германия през и преди Първата световна война, СССР от самото му създаване та до ерата на Перестройката и много други преди това. Но колко успешна е тази стратегия срещу Китай?

Неотдавна стана известно, че жп линията Истанбул-Техеран-Исламабад ще стане факт още през тази 2021 година. Това представлява 6500 километра сухоземна връзка, която скъсява пътя за търговията. От Пакистан до Западна Европа изпращането на стоки по море отнема около 45 дена. Сега, с новата жп връзка експертите казват, че пътят на китайските стоки от пакистанския Исламабад до Истанбул (където те бързо ще бъдат разпределени за цяла Европа) ще отнеме едва (sic) 11 дена!

Разбира се, като част от инициативата „Един пояс, Един път“ Китай отдавна изгражда инфраструктура в Пакистан, която свързва страната с Народната република. По „Един пояс, Един път“ китайците се ангажираха да свържат западните си региони с пакистанските пристанища на Индийския океан (особено пристанището Гвадар) с жп линия, автомагистрала, газопровод, оптичен кабел и други инфраструктурни проекти (включващи модернизация и доизграждане на пристанищата в Карачи и Гвадар).

Нека си припомним и за китайско-иранското стратегическо партньорство, което не се свежда само до закупуването на ирански петрол от страна на Китай (напук на американските санкции срещу иранския износ). Ислямската република влезе в едно 25-годишно стратегическо партньорство с Народната република. То не е нещо ново, но този път е много по-всеобхватно и мащабно.

Китай ще инвестира колосални средства в иранското банкиране, телекомуникации, пристанища, железопътни връзки и десетки други проекти. В замяна на това, Техеран гарантира редовни и евтини петролни доставки за нуждаещата се от колосални енергийни ресурси китайска икономика.

Според външия министър на Ислямската република Мохамед Джавад Зариф, иранският кабинет е одобрил споразумението с Китай миналия юни месец.

„Две древни азиатски култури, двама партньора в секторите на търговията, икономиката, политиката, културата и сигурността със сходни възгледи и много взаимни двустранни и многостранни интереси ще се считат един друг за стратегически партньори“, се казва в подписания от двете страни документ.

Практическото измерения на това партньорство ще се изрази в 400 милиарда долара китайски инвестиции през следващите 25 години, насочени към Иран.

Не, че Съединените щати няма да се опитат да попречат. Още администрацията на Тръмп каза, че „САщ ще продължат да налагат цени на китайските компании, които помагат на Иран, който е най-големия световен спонсор на тероризма“ (иронично, че това идва от държавата, благодарение на която Ал Кайда, Ислямска държава и Джабхат ал Нусра станаха фактори). Но истината е, че Съединените щати не могат да навредят повече на Иран, отколкото вече са го направили. А китайците няма да се уплашат от американски санкции, защото партньорството им с Иран е важно като Слънцето и водата, метафорично казано.

Фактически, китайските инфраструктурни и други проекти в Пакистан и Иран, позволяват на Поднебесната империя да се свърже през Турция с Европа.

И говорейки за древната китайска стратегия, изложена от Сун Дзъ, която включва и удар по съюзите на врага, нека не забравяме, че въпреки всичките им разногласия Китай и Турция (която е ключова в атлантическата стратегия не само срещу Русия, но и срещу КНР, в която живее голямо тюркско население), задълбочават връзките си, защото Анкара вижда историческия шанс да върне старата геополитическа позиция на Османската империя и Византия като връзка между Изтока и Запада и основен мост между двата свята. Нещо повече, самият Европейски съюз, който винаги се е използвал като комплиментарен към Съединените щати орган, напук на Вашингтон подписа едно стратегическо споразумение с Китай.

Според Financial Times, въпреки сериозните критики на американците и някои в Европа, Брюксел и Пекин ще ратифицират Всеобхватното споразумение за инвестиции, за което се говори напоследък. Европейско-китайската сделка беше подписана на 30 декември миналата година и се разглежда като голям пробив, който ще съживи европейския бизнес, включително автомобилната индустрия, частното здравеопазване, облачните компютърни системи и други, предоставяйки им достъп до необятния китайски пазар.

Естествено, че американските разузнавателни активи в Европа веднага се задействаха – става въпрос за правозащитници, групи за човешки права, профсъюзи и всякакви други елементи на американската пета колона на Стария континент. Но въпреки оглушителния вой на пропагандистите на т.нар. „човешки права“ (които както е известно са оръжие от пропагандния репертоар на САЩ), Европейският съюз воден от прагматизма и интересите на стотици милиони европейски граждани, подписа споразумението с Китайската народна република.

Всъщност, тази сделка лишава Вашингтон от един лост за въздействие срещу Китай. Неслучайно американските коментатори са изпаднали в истерия заради нея. Всеобхватното споразумение за инвестиции представлява предизвикателство за администрацията на Байдън за сдържане на Китай, защото:

„…предоставя на Пекин потенциално пространство за избягване на американския икономически и дипломатически натиск„, твърди Филип Беноа, изпълнителен директор за енергията и устойчивостта на „Глобалните инфраструктурни съвещателни услуги 2050“ в статия за американското издание The Hill.

Ключовото, както пише авторът е, че :

„…натискът от Съединените щати чрез Тихоокеанския регион или дори Азия ще има ограничено влияние върху Китай, защото той ще може просто да завие на запад към масивния европейски икономически блок„.

От Американския предприемачески институт, обвиняват Европейския съюз, че се води от „ограничени материални, собствени интереси“ (типичната американска арогантност, сякаш не е нормално ЕС да има свои интереси).

Всъщност, много показателна е и неподлежащата на манипулация търговска статистика. Миналата година, оказва се, Китай е надминал Съединените щати като основен търговски партньор на Европейския съюз. Китайско-европейският стокооборот е стигнал през 2020 година рекордните 586 милиарда евро.

Иначе казано, американската стратегия за сдържане на Китай и за неговото „удушване“ просто не работи и няма как да заработи. Пекин е стратегически партньор и дори неформално съюзник на военната и енергийна суперсила Русия, която пази тила му от геополитическа гледна точка. Освен това, той е просто незаобиколим и жизненоважен фактор за страните от Източна и Южна Азия. Най-сетне, той е важен, желан и нужен партньор и на Европа.

Това ни води и към същината на въпроса, защо САЩ и Западът никога не са имали шанс срещу Китай. Съединените щати са на колене. След 4 века световна пегемония днес Западният капитализъм е на смъртен одър. Затова се наложи да измислят и коронавирусната пандемия като последен отчаян ход за реанимацията на умиращата им система. И го реализираха с любезното съдействие на Китай, за да е плавен прехода от пазарен американски към държавен китайски капитализъм без сътресения за световната търговия и финанси.

А в същото време китайската икономика през последната година, въпреки икономическите трудности на „внезапно разболелия се от коронавирус запад“, продължава да нараства 2,3 %. За разлика от икономиките на Западните страни, чийто БВП се срина с между 10 и 15 %. Производството на Съединените щати също се сви. По официални данни с 5.6 %. И нещо повече, докато Китай пребори бедността на 100 %, милиони американци изгубиха работните си места и бедстват.

 

Истината е, че Китай е една млада социалистическа република (нестрадаща от прекалено догматична трактовка на идеите на Маркс, Енгелс и Мао), представляваща цивилизация на 5000 години. Водени от заблудените си медийни и политически наративи, идеологическите коне с капаци в Европа и Съединените щати, западните страни не са конкурентни на жизнения Китай.

Неслучайно според световни класации, от 20 ключови за бъдещето научни области, Китай води в 16, докато Съединените щати само в 4. Защото докато китайските студенти усърдно изучават науката, както теоретично, така и емпирично, в американските университети се забраняват литературни произведения, че дори и законът на Нютон вече не се нарича така, защото било „расистко“. Докато китайските учени, студенти и докторанти залягат над математиката, облачните системи, ядрената физика, биохимията и роботиката, в американските и европейски кампуси се говори за „джендърни науки“, „премахване на бялата привилегия“ и горене на книги по класическия и изпитан от германските нацисти модел.

Западът доминираше света около 200 години или малко повече (от края на 18 век до началото на 21-ви). Но сега човечеството се връща към своето естествено състояние. От епохата преди рождението на Христа, та до края на 18-ти век Китай представлява най-големият дял от брутния продукт на Земята. Най-голямата икономика, най-големият производител, най-големият консуматор и най-могъщата държавна, административна и военна система. Често пъти и най-важният и притегателен културен център (макар че в това отношение цивилизации като Западната, Православната, Ислямската и индийската често са се конкурирали с него).

Наглост от страна на късопаметните западняци е да смятат, че положението им на доминиращи фактори ще продължи завинаги. А както събитията от последните две десетилетия показват – Франсис Фукуяма грешеше дълбоко, когато заяви, че историята е свършила и либерализмът е триумфирал во веки веков. Нищо подобно. Виждаме, че най-ефективната система днес е тази интересна амалгама от „пазарен социализъм“, конфуцианска философия и китайски модерен национализъм, която властвува в Китайската народна република. И докато, уви, погледът на българите все още е вперен на Запад, към едни изхабени и нефункционални, сриващи се под тежестта си системи, съседни на нас народи като гърци, сърби и турци вече жънат плодовете на постепенното си обръщане на изток. Skandalno.net

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си в социалните мрежи от тук:

Facebook Google

 

3 кометара за До 10 години Китай ще Владее Света! Защо Западът няма никакъв шанс за победа!

  1. Иван Отговор

    14.03.2021 в 23:32

    Между другото, в повечето стратегически игри, които съм играл, споделянето на технологии с друга страна, била тя и съюзник, е погрешно решение. По такъв начин се оказва, че авторите на игри познават човешката природа, по добре от авторите на национални стратегии. Ето примерно западняците, прехвърлиха голяма част от заводите си при евтината работна ръка в Китай и вдигнаха неимоверно техническата грамотност на масата от населението, което заедно с достъпа на всякаква информация чрез Интернет, изстреля Китай към световното господство. Истината е, че не друго, а расово подценяване, се оказа основният проблем. Опитът на колониалните страни им даваше увереност, че аборигенът си е абориген, дори да го научиш да сглобява сложни машини. Да, но Китай беше заспала цивилизация, обърнала поглед навътре. Алчността на запада я събуди. Някога, още в соца имаше наши лектори, които казваха: „Китай спи и нека спи, защото ще стане страшно, когато се събуди.“ Така се говори за дракон. Сега е късно. Китайците, които не подценяват кучетата и като храна казват, „Дали е било бяло или черно кучето преди това е все едно.“

    • Кокича Отговор

      14.03.2021 в 23:40

      Браво, Иван, адмирации за анализа ти. А по статията – факт е – Червеният Дракон се събуди и вече никой и нищо не е в състояние да го спре. Скоро западняците ще са с нашия български стандарт на живот.

  2. Анонимен Отговор

    15.03.2021 в 8:28

    НАТО И ЕС СА ПРЪТ В ПРОГРЕСА НА БЪЛГАРИЯ ТЕ УБИХА НАРОДА И РОДИНАТА НИ НАТО ЕС САЩ СОРОС ВЪН ОТ БЪЛГАРИЯ Н А В Е К И СМЕ С БРАТСКА РУСИЯ И НЕЙНИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Въведете кода за проверка: *